Айдахо спря точно където бе стоял Монео; в погледа и в положението на раменете му бяха стаени подозрения, макар и не съвсем ясно определени. Лито даде възможност за сгъстяване на напрежението и довеждането му до критично положение. Дънкан размени с него няколко втренчени погледа, след което очите му заскачаха из стаята. Знаеше добре какво е стаено в тях.
Дънкановците никога не забравят!
Докато оглеждаше стаята, служейки си със страничното полезрение, на което преди векове го бяха учили лейди Джесика и Туфир Хауът, Айдахо усети замайване, което го обърка. Помисли, че стаята и всяка вещ в нея го отблъскват. Меките възглавници — високи тумбести вещи в златисто, зелено и почти виолетовочервено; килимите на свободните — всеки с музейна стойност, струпани един върху друг на плътни камари около Бог-Императора; фалшивата слънчева светлина на иксианските светоглобуси, заливаща лицето на Лито с някаква студенина, задълбочаваща сенките наоколо и изпълваща ги с допълнителна загадъчност; идващата някъде отблизо миризма на чай с подправка, както и наситеният мирис на мелиндж, който излъчваше тялото на Червея.
Чувстваше, че с него се бяха случили твърде много неща за прекалено краткото време, след като тлейлаксианците го бяха изоставили на благодеянията на Лули и Приятелката в онази безлична стая-затворническа килия.
Прекалено много… Прекалено много…
Наистина ли съм тук? — питаше се той. — Това аз ли съм? Какви са тия мисли в главата ми?
Втренчи се в неподвижното тяло на Лито — скритата в сянка огромна маса, която кротко лежеше в колата си на определеното и специално подготвено място. Самото спокойствие на масата от плът внушаваше наличието на тайнствени енергийни сили, на страховита мощ, която може внезапно да бъде освободена по начини, неподозирани от никого.
Айдахо бе чул разказите за битката пред иксианското посолство, но отчетите на Говорещите с риби създаваха някаква особена атмосфера на чудодейно посещение, замъгляващи реалната физическа характеристика на събитието.
„Той се спусна отгоре им и извърши страшна касапница над грешниците.“
„Как го направи?“ — бе попитал Айдахо.
„Като разгневен Бог“ — бе отвърнала докладващата.
Разгневен — помисли голата. — Дали не е било заради заплахата, надвиснала над Хви?
Какви неща бе чул! Никое от тях не беше за вярване. Хви, омъжена за тази грамада. Не можеше да е истина! Не и прекрасната, деликатна Хви! Играе някаква жестока игра, подлагайки ни на изпитание… Едно след друго… Нямаше правдива реалност и спокойствие, с изключение на присъствието на Хви. Всичко останало бе се оказало безумно.
Когато отново насочи вниманието си върху Литовото лице — мълчаливото очакващо лице на един Атреидски, Айдахо почувства как объркването в него се засилва. Започна да се пита дали с леко усилване на ментатските си възможности по протежението на нова, непозната досега писта ще може да преодолее призрачните прегради, които не му даваха възможност да си припомни опита, събран от другите голи преди него.
Какво ли са мислили, влизайки в тази стая? Усещали ли са същото объркване, същото… отблъскване? Още малко усилие бе нужно.
— Дънкан, нещо нередно ли има? — разнесе се успокоителният и разумен глас на Лито.
— Просто нереално — отвърна Айдахо. — Не съм оттук.
Лито реши да се престори, че не го разбира:
— Но гвардейките ми казаха, че си дошъл по своя воля, прелетял си от Цитаделата и си поискал незабавен прием.
— Искам да кажа тук и сега! Понастоящем!
— Ти си ми нужен.
— За какво?
— Дънкан, я се огледай. Пътищата, по които можеш да ми помогнеш са толкова много, че сам не би могъл да ги изброиш.
— Твоите жени не ме оставят да се бия! Всеки път, когато искам да отида там, където…
— Възразяваш ли на твърдението, че си по-ценен жив, отколкото мъртъв? — Лито издаде звук, сякаш клопна кокошка, и добави: — Ползвай способностите и ума си, Дънкан! Те са, което ценя в тебе.
— Както и семето ми. И него цениш.
— Семето ти е твоя собственост и можеш да го хвърлиш там, където пожелаеш.
— Няма да оставя ей така след себе си вдовица и сираци…
— Дънкан! Казах, че сам можеш да направиш избора си.
Айдахо преглътна.
— Извършил си престъпление към нас, към всички нас — голите, когато си поискал да ни върнат към живот, без нито веднъж да се запиташ какво е нашето желание.