„Не може да се каже, че е обикновен бунт“ — твърди той.
Добре, че ми напомни! Глупак такъв. Всички протести и размирици са една и съща досада и скука. Всички са копирани по един и същи модел. Движещата им сила е пристрастяването към адреналина и желанието да придобиеш лична власт. А размирниците са кабинетни аристократи. Ето защо ги сменям с такава лекота.
Защо ли Дънкановците никога не ме чуват истински, когато им го казвам? И на този съм го казвал, докато все още спорехме. Беше при един от ранните сблъсъци тук, в криптата.
„Изкуството на управлението изисква никога да не се предава инициативата в ръцете на радикални елементи“ — настояваше той.
Какъв педантизъм. С всяко поколение се раждат радикали и това не трябва да се възпира. Ето смисъла на думите „предава инициативата“. Той иска да ги унищожи, да ги смаже и контролира. Той е същинското доказателство, че разликата между мисленето на полицая и на военния е незначителна.
Казах му: „Трябва да се боиш от радикалите само когато се опитваш да ги потискаш. Длъжен си да покажеш, че ще използваш най-доброто от техните предложения.“
„Но те са опасни. Опасни са!“
Мисли, че повтарянето на нещо сътворява истинността му.
Бавно, стъпка по стъпка, го въвеждам в моя метод и той дори дава вид, че слуша.
— Дънкан, точно там е слабото им място. Радикалите винаги разглеждат нещата с прекалено прости категории — бяло и черно, добро и зло, вие и ние. Залавяйки се по този начин със сложни обстоятелства и процеси, те проправят път на хаоса. Докато изкуството на управлението, както сам каза, е в овладяването на хаоса,
— Никой не може да се справи с всички възможни изненади.
— Изненади ли? Кой говори за изненади? Хаосът не е изненада. Той има предсказуема характеристика. Но преди всичко унищожава реда и заздравява силите на екстремистите.
— А не се ли опитват и радикалите да вършат именно това? Нима не целят максимално сътресение на установеното, за да наложат свой контрол?
— Точно това мислят, че правят. А всъщност създават нови екстремисти, нови радикали, които продължават същия процес.
— Какво ще кажеш обаче за радикал, който осъзнава сложността на явленията и процесите и отстоява пред теб своята теза?
— Той не е радикал. Това е съперничество за, мястото на водача.
— И все пак, какво трябва да се направи?
— Присъединяваш го към себе си или го убиваш. Ето как на фона на мърморенето и недоволството се е появила прастарата борба за мястото на вожда.
— Добре, но какво ще кажеш тогава за месиите?
— Като моя баща ли?
Дънкан не харесва въпроса. Знае, че макар и по специален начин аз съм своя баща. Още — знае, че мога да говоря с гласа и личността на баща си, че спомените от събраните в мен памети са точни, никога не подлежат на преиначаване и от тях не може да се избяга.
Макар и неохотно, той промърморва:
— Ами… Ако приемаш…
— Дънкан, аз съм ги събрал в себе си и добре ги познавам. Никога не е съществувал наистина самопожертвувателен бунтар, а само лицемери — съзнателни или несъзнателни, което е едно и също.
Това разбунтува малко гнезденце на стършели в паметите на моите предшественици. Някои от тях за нищо на света не биха се отказали от убедеността, че те и единствено те държат ключа за разрешаване на всички проблеми на човечеството. Е, по това си приличаме. Съчувствам им и ги разбирам дори когато им обяснявам, че и провалът е проява сам по себе си.
Обаче съм принуден да ги изключа. Не си струва винаги да мисля за тях. Сега те не са повече от спомени за отминали горчивини, също като този Дънкан, застанал пред мен с лазестрела си… О, богове! Изненадал ме е в дрямка. Извадил е лазестрела и го е насочил в лицето ми.
— И ти ли, Дънкан? И ти ли ме предаде? Et tu, Brute?
Всяка клетка в съзнанието на Лито беше напрегната до краен предел. Чувстваше как тялото му потръпва. Плътта на червея разполагаше със собствена воля. Айдахо заговори подигравателно:
— Кажи ми, колко пъти трябва да плащам дълга на предаността?
Долови скрития въпрос: „Колцина като мен са били тук?“ Дънкановците винаги искаха да го знаят. Всеки от тях го бе питал и нито един не бе останал доволен от отговора. Те вечно се съмняваха.