Лито заговори с възможно най-тъжния глас на Муад’Диб:
— Дънкан, не се ли гордееш с моето възхищение и уважение? Никога ли не си се запитвал каква е причината за желанието ми да те имам до себе си като постоянен другар и събеседник през вековете?
— За теб аз съм бездънен глупец, нали?
— Дънкан!
Винаги можеше да разчита, че гневният глас на Муад’Диб ще изведе голата от равновесие. И въпреки че Айдахо добре познаваше майсторството на Лито с мощта на Гласа(*), недостигнато от никого в „Бин Джезърит“, явно нямаше как да му устои. Лазестрелът заподскача в ръката му.
Това се оказа напълно достатъчно. Със светкавично претъркаляне Лито се озова извън колата, голата никога не бе го виждал да слиза от нея по този начин, а и не бе подозирал, че това е възможно. На Лито му бяха достатъчни само две предпоставки — реална заплаха, доловима за тялото на червея, и пълно освобождаване на силите на това тяло. Останалото се извършваше автоматично и ставаше толкова бързо, че дори той самият винаги бе изненадан.
Лазестрелът беше най-голямата заплаха. Можеше да го нарани сериозно, макар само малцина да си даваха сметка за способността на предчервейната форма на тялото да се справя с топлината.
Претъркаляйки се, той удари с туловището си Айдахо, така че лазестрелът бе отклонен точно в мига на изстрела. Единият от безполезните плавници, които някога бяха краката и стъпалата му, изпрати по нервите експлозия от болезнено жестоки усещания. За миг съществуваше само болката. Но примитивното съзнание на червея бе свободно да действа и рефлексите му причиниха стихиен пристъп на енергия, съпроводен с изхвърляне и сгромолясване на огромното тяло. Чу се изпращяване на кости. Спазъм в ръката на Айдахо го накара да изпусне лазестрела, който се плъзна далече по пода на криптата.
След като се претърколи отвъд голата, Лито спря, готов да повтори атаката, но това се оказа ненужно. Прогореният плавник продължаваше да изпраща болезнени сигнали и той почувства, че горната му част е засегната. Кожата на пясъчните твари вече бе покрила раната. Болката беше отстъпила на силно, неприятно пулсиране.
Айдахо помръдна. Нямаше никакво съмнение, че е ранен смъртоносно. Гръдният му кош бе видимо премазан. Опитите да диша бяха мъчителни; в предсмъртната си агония той отвори очи и се взря нагоре към Лито.
Колко упорито държат умиращите на това, което считат за свое притежание!
— Сиона — пошепна Айдахо.
Лито видя как в същия миг животът го напусна.
Интересно — помисли той. — Възможно ли е този Дънкан и Сиона… Не! Голата никога не бе крил подигравателното си презрение към нейните глупотевини.
Покачи се обратно на Царската кола със сподавен стон. Да, ударът беше попаднал близо до целта. Нямаше място за съмнение, че Дънкан се бе целил в мозъка. Без да знае, разбира се, че отдавна не притежаваше размерите на нормалния си човешки предшественик, а бе прераснал в отрупани на купчинки възли, разпръснати из цялото тяло. Лито не го беше казвал на никого, изключвайки дневниците.
„О, какви пейзажи съм виждал! И какви хора! Някогашните странствания на свободните и всичко останало… чак до митовете за Терра. Да, уроците по астрономия и заговорите, преселенията, разпръснатите ескадрили, бяганията с болящи нозе и дробове в толкова много нощи, както и онези пръснати петънца в космоса, където защищавахме нашите преходни притежания. Казвам ви, че ние сме същинско чудо и моите спомени не оставят никакво място за съмнение в това.“
Жената, която работеше на малкото стенно бюро, беше прекалено едра за тясното столче, дето се бе настанила. Отвън сутринта бе преполовила, ала в стаята без прозорци, разположена дълбоко под града Онн, гореше единичен светоглобус. Бе настроен на яркожълта светлина, но и тя не можеше да разкраси семплата подредба на скромното по размери помещение. Стените и таванът му бяха покрити с еднообразни правоъгълни пана от тъмносив метал.
Мебелировката включваше още само тясно походно легло с тънък сламеник, покрит с одеяло в същия убито-сив цвят. Беше очевидно, че обзавеждането не е било предназначено за сегашната обитателка.
Тя самата беше облечена в тъмносин цял костюм, тип пижама, плътно опънат на широките й рамене, докато се бе прегърбила над бюрото. Светоглобусът осветяваше късо подрязаната й руса коса и едната страна на лицето, подчертавайки квадратната челюст. Тази челюст се движеше едва-едва при нечутото изричане на някакви думи, а въздебелите пръсти внимателно натискаха бутоните на тънко клавиатурно табло, поставено върху бюрото. Жената работеше с машината с очевидна почтителност, която бе заменила първоначалното страхопочитание и постепенно се превръщаше в ужасна възбуда.