Изписаните думи се появяваха на екран, прикрит в стенен правоъгълник, който ставаше видим едва след спускане на плота на сгъваемото бюро.
„Сиона продължава с действията си, които предвещават яростна атака на Вашата Свещена Личност“ — бе написала тя и продължаваше нататък. „Сиона неотклонно следва своята открито призната цел. Днес тя ми каза, че ще предостави копия от откраднатите книги на групи, на чиято преданост към Вас не може да се разчита. Назованите получатели са «Бин Джезърит», Сдружението и иксианците. Тя каза още, че в книгите се намират Ваши зашифровани думи и ще се постарае с тяхна помощ да направи опит за превод на Вашите Свещени Писания.
Господарю, не знам доколко важни са откровенията, скрити в тези страници, но ако нещо оттам, колкото и да е незначително, застрашава Вашата Свещена Личност, моля Ви да ме освободите от клетвата ми за вярност към Сиона. Не разбирам защо Вие ме накарахте да дам тази клетва, но се страхувам от нея.
Оставам Ваша покорна служителка. Найла.“
Столът изпука, когато жената помръдна и се замисли над написаното. Стаята потъна в почти пълното отсъствие на звуци, благодарение на плътната й изолация. Чуваше се само слабият шум от дишането на пишещата и далечното пулсиране на работещи машини, долавяно по-скоро като вибрации в пода, отколкото във въздуха. Найла се взря в посланието, останало на екрана. Предназначено единствено за очите на Бог-Императора, налагаше се то да бъде изпълнено не само с благочестива правдивост. Трябваше да е безупречно откровено, но точно тази откровеност според нея постепенно се губеше. Тя се наведе и натисна клавиша за командата, която щеше да кодира съобщението и да го подготви за предаване. Свеждайки глава, помоли се мълчаливо, преди да прибере бюрото в стената. Знаеше, че с тези действия се извършваше фактическото предаване на посланието. Самият Бог бе имплантирал в главата й секретно устройство; накара я да се закълне за пазене на абсолютна тайна и я предупреди, че може да дойде време, когато ще й говори с помощта на джаджата, поставена в нейния череп. Никога досега не го бе правил. Тя подозираше, че иксианците са създатели на приспособлението. Приличаше на тяхна изработка и с външния си вид. Но Самият Бог го бе имплантирал и тя имаше достатъчно основания да отхвърли подозрението, че вътре в мозъка й може да има компютър — и по този начин да попадне в периметъра, забранен от Великото Споразумение(*).
„Не прави приспособления, наподобяващи мозъка!“
Найла потръпна. После стана и премести стола на обичайното му място до леглото. Тежкото й мускулесто тяло опъваше тънката синя дреха. Долавяше се, че неотстъпно следи действията си, подобно на човек, който непрекъснато регулира някаква огромна физическа сила. Обърна се и огледа стената, където допреди секунди стоеше бюрото. Видя само правоъгълно сиво табло, досущ като останалите. Нито влакънце, нито косъм — нищо не привличаше вниманието на оня, решил да открие тайната, скрита зад паното.
Жената дълбоко пое тонизиращ дъх и излезе от стаята през единствената врата, водеща в сив коридор, слабо осветен от бели светоглобуси, поставени на голямо разстояние помежду им. Тук шумът от машините се чуваше по-високо. Зави наляво и след няколко минути беше при Сиона в малко по-обширна стая, в центъра на която върху маса бяха подредени нещата, откраднати от Цитаделата. Два сребристи светоглобуса осветяваха сцената — седналата до масата Сиона и правия до нея помощник на име Топри.
Макар и неохотно, Найла се възхищаваше от Сиона, докато Топри не събуждаше в нея нищо друго освен неприязън. Беше нервен дебеланко с изпъкнали зелени очи, чип нос и тънки устни над брадичка с трапчинка. Изговаряше думите сякаш с писукане.
— Погледни насам, Найла! Виж какво намери Сиона между страниците на тези две книги.
Влязлата затвори и заключи единствената врата на стаята.
— Топри, говориш твърде много — каза тя. — Истинско дрънкало си. Откъде знаеш, че съм сама в коридора?
Дебеланкото побледня. Лицето му ядно се смръщи.
— Страхувам се, че Найла е права — обади се Сиона.
— Какво те кара да мислиш, че съм искала тя да знае за откритите от мен неща?
— За всичко й се доверяваш!
Сиона се обърна към другата жена с думите:
— Найла, знаеш ли защо ти вярвам?
Въпросът беше зададен със спокоен, безизразен глас. Въпреки това трябваше да се пребори с внезапен пристъп на страх. Нима Сиона е разкрила нейната тайна?