Дали не съм оправдала надеждите на моя Господар!
— Нямаш ли отговор на въпроса ми? — отново запита Сиона.
— Давала ли съм ти някога повод да постъпиш по друг начин? — контрира на свой ред Найла.
— Това не е достатъчно основание за доверие — заяви Сиона. — Съвършенство няма никъде: нито в човека, нито в машината.
— Е, тогава защо ти ми вярваш?
— Думите и делата ти се покриват. Това е великолепно качество. Ето, не харесваш Топри и никога не си се опитвала да скриеш своята антипатия.
Найла погледна към шишкото, който се окашля.
— Не му вярвам — каза тя.
Думите влязоха неочаквано в съзнанието й и излетяха от нейната уста, без дори да се замисли. Едва след като ги изрече, осъзна действителната причина за неприязънта си: Топри би предал всекиго заради лична изгода.
Да не би да ме е разкрил?
Все още намръщен, той рече:
— Няма да стоя повече тук, за да слушам оскърбленията ти.
Понечи да излезе, но Сиона го спря с жест на ръката си. Мъжът се поколеба.
— Въпреки че говорим с някогашните думи на свободните и се кълнем в преданост един към друг, свързва ни още нещо — каза тя. — Всичко се определя от полезното действие. Преценявам единствено него. Вие, двамата, разбирате ли ме?
Топри кимна автоматично, но Найла направи с глава отрицаващ жест.
Сиона й се усмихна:
— Нали понякога не си съгласна с моите решения?
— Така е — с труд излезе от устата й.
— И въпреки че никога не си опитвала да скриеш несъгласието си, ми се подчиняваш. Защо?
— Заклела съм се да го правя.
— Вече казах — това не е достатъчно.
Найла разбираше, че я избива пот и това я издава, но не съумяваше да стори каквото и да било. Как да постъпя? Заклела съм се пред Бога да се подчинявам на Сиона, но нямам право да и го казвам.
— Длъжна си да отговаряш на въпросите ми — рече Сиона. — Заповядвам ти.
Найла затаи дъх. Винаги се бе бояла най-много от тази дилема. И сега нямаше изход. След като се помоли наум, каза тихо:
— Заклех се пред Бога да ти се подчинявам.
Сиона весело плясна с ръце и се засмя.
— Знаех си!
Топри също се захили.
— А ти не се обаждай — сряза го Сиона. — Опитвам се да ти предам един урок. В нищо не вярваш, дори в себе си.
— Но аз…
— Казах ти да мълчиш! Найла вярва. Аз вярвам. Точно това ни свързва в едно цяло. Вярата.
Той искрено се учуди:
— Вяра ли? Значи вяра в…
— Не в Бог-Императора, глупако! Ние вярваме, че висша сила ще уреди нещата с тиранина-червей. Ние сме тази сила от по-висок порядък.
Найла трескаво си пое дъх.
— Бъди спокойна — обърна се към нея Сиона. — Не ме интересува откъде черпиш силата си; достатъчно е да вярваш.
Найла се опита да се усмихне и най-после успя. Никога досега мъдростта на нейния господар не я бе поразявала така дълбоко. Значи, мога да говоря истината и това се отнася само до нещата, свързани с моя Бог.
— Нека ти покажа какво намерих в тези книги — каза Сиона и посочи няколко листа обикновена хартия върху масата. — Бяха между страниците.
Найла доближи до масата и погледна надолу.
— Това, най-напред — Сиона вдигна нещо, което тя не беше забелязала. Нещо тънко и плоско, подобно на…
— Не е ли цвете? — попита Найла.
— Открих го между два листа хартия, на единия, от които беше написано следното…
Сиона се наведе над масата и прочете:
— Кичур от косата на Ганима, с цвят от цвете със звездообразно венче, който тя ми донесе.
Вдигайки глава към Найла, другата жена каза:
— Откриваме, че нашият Бог-Император е сантиментален. Това е слабост, която не очаквах.
— Коя е Ганима? — попита Найла.
— Сестра му! Припомни си нашата Устна История.
— О, да. Молитвата на Ганима.
— А сега чуй и това тук — Сиона взе нов лист и прочете:
Брегът е сив, подобно буза на мъртвец,
в зеленото на прилива просветват облачни вълни;
стоя на мокрия и тъмен пясък до водата.
Студена пяна пръска стъпалата ми.
И вдъхвам мириса на пушещ плавей.
Тя отново погледна към Найла, добавяйки:
— Означено е като „Думи, които написах, когато ми известиха за смъртта на Гани“. Какво мислиш за чутото?
— Ами, той е обичал сестра си…
— Така е! Той може да обича. О, да! Сега вече е в ръцете ни.
„Понякога си доставям удоволствие словни експедиции, невъзможни за никое друго същество. Поемам навътре по осите, бележещи подредбата на паметите в мен. Подбирам си тема подобно на ученик, разказващ за ваканционно пътуване. Хайде, нека да бъдат интелектуалки от женски пол…! Продължавам своя път навътре в океана на събраните памети. Аз съм огромна крилата риба в дълбините. Устата на моето създание се отваря и поема всичко без остатък! От време на време устройвам лов на специални личности, отбелязани в нашите исторически записи. Каква скрита радост ме изпълва, когато връщам към живота такава личност, без да спирам да се подигравам на академичните претенции, които по общоприетото мнение съставят дадена биография.“