Монео слезе в криптата, изпълнен с тъжно примирение към съдбата. Беше напълно невъзможно да избегне задълженията си точно в настоящия момент. Бог-Императора имаше потребност от малко време, за да жали за загубата на още един Дънкан… После животът продължаваше, отново и отново…
Подемникът се спускаше надолу с превъзходната си иксианска надеждност. Веднъж, само веднъж Бог-Императорът бе изкрещял на своя иконом: „Монео, понякога си мисля, че и теб са те изработили иксианците!“
Той усети спирането на асансьора. Вратата се отвори и вече можеше да погледне през подземното помещение, където се очертаваше тъмната грамада на Царската кола. Нищо не подсказваше, че някой е забелязал пристигането му. Въздъхна и пое дългия път през ехтящия мрак. В близост до колата, на пода, лежеше тяло. Добре познато.
Веднъж, още в началото на неговата служба, Лито му бе казал:
— Монео, това място не ти харесва. Виждам го.
— Не, господарю.
Със съвсем незначително напрягане на паметта можеше да чуе собствения си глас в онова наивно минало. Както и този на Бог-Императора.
— Ти, Монео, не мислиш, че мавзолеят е място, което успокоява и ободрява. Докато за мен то е източник на безпределна сила.
Спомни си, че бе проявил съобразителност да отвърне с обичайното за случая „Да, господарю“. Лито настойчиво бе продължил:
— Тук са само неколцина от моите предшественици. Водата на Муад’Диб също е тук. Както и Гани, и Харк ал-Ада, разбира се, но те не са мои предшественици. Не. Ако съществува истинска крипта на моите прапрародители, това съм самият аз. Един ден и ти ще бъдеш тук.
Монео забеляза, че спомненото бе забавило крачката му. Въздъхна и продължи малко по-бързо. Понякога Бог-Императора можеше да е жестоко нетърпелив, но засега не даваше никакъв знак в този смисъл. Нямаше предвид факта, че приближаването му е останало незабелязано.
Лито лежеше със затворени очи и само с останалите си сетива отбелязваше приближаването на Монео в криптата. Вниманието му бе съсредоточено върху мислите за Сиона.
Сиона е моят върл неприятел — каза си той. — Не са ми потребни думите на Найла за потвърждение. Сиона е жена на действието. Тя живее на повърхността на огромни енергийни сили и този факт ме изпълва с превъзходни приумици. Не мога да съзерцавам живи енергийни сили, без да се захласвам от възторг. Те осмислят моето съществуване и оправдават всичко, направено от мен… Дори и трупа на тоя глупец Дънкан, който е сега пред погледа ми.
Слухът му напомни, че икономът още не е изминал половината от разстоянието до Царската кола. Мъжът се движеше все по-бавно, после ускори крачката си.
Какъв подарък ми направи Монео с тази своя дъщеря — мислеше Лито. — Сиона е скъпоценно дръзка свежест. Тя е новото, докато аз съм сбор от всичко отминало, реликва на осъденото, на изгубено и разпиляно. Аз съм разхвърляните по пътя късове история, които потъват далеко от погледа в нашето минало. Никога досега не е възниквала дори представата за подобно струпване на всякакви вехтории.
Сякаш бе строил цялото минало в себе си за преглед, а така също и за да му даде възможност да види какво се е случило в криптата.
Всичко до най-дребната подробност е мое!
А Сиона… Тя приличаше на чиста плоча, върху която могат да бъдат записани велики неща.
Аз пазя тази плоча с безмерна грижа. Подготвям я, почиствам я.
Какво искаше да каже Дънкан, когато назова нейното име?
Монео неуверено доближи колата, но сетивата му, добре тренирани, бяха нащрек. Бог-Императора в никакъв случай не спеше.
Лито откри очи и видя как той спира близо до трупа. В този миг за него бе истинско удоволствие да съзерцава иконома. Носеше бялата униформа на атреидите без отличителни знаци, а видът му не говореше нищо. Ала лицето, познато почти колкото неговото собствено, беше напълно достатъчен знак. Монео търпеливо чакаше. Нищо не се бе променило в безизразните му черти. Гъстата, жълтеникаво-червена коса бе грижливо разделена по средата. Дълбоко в сивите очи се криеше прямота и осъзната сила на личността. Изражението си той променяше само в присъствието на Бог-Императора, а понякога пропускаше да го стори дори и тогава. Нито веднъж не погледна към тялото, проснато на пода на криптата.