Лито продължаваше да мълчи. Икономът се изкашля и каза:
— Натъжен съм, господарю.
Каква деликатност — помисли Лито. — Знае добре за моите угризения към съдбата на Дънкановците. Виждал е техните доклади и е зърнал мъртви немалко от тях. Известно му е, че само деветнайсет са починали от обичайно възприетото за естествена смърт.
— Носеше иксиански лазестрел — каза Лито.
Погледът на Монео веднага откри оръжието вляво от него върху пода на криптата, с което намекна, че вече го е забелязал. После върна вниманието си към Бог-Императора, внимателно оглеждайки голямото тяло.
— Ти си ранен, господарю?
— Дреболия.
— Но те кара да страдаш.
— Тези плавници са безполезни за мен. Ще изчезнат напълно след около двеста години.
— Трябва да се погрижа лично за тялото на Дънкан. Господарю, имали…
— Изгореното от мен е пепел. Да я оставим да бъде отвята. Мястото тук е подходящо за пепел.
— Както нареди господарят.
— Преди да се заемеш с тялото, извади от строя лазестрела и го вземи, за да го покажа на посланика на иксианците. Колкото до оня от Сдружението, който ни предупреди за случая, подари му лично десет грама от подправката. О, да. Нашите жрици на Гайъди Прайм да бъдат предизвестени за скрито хранилище на мелиндж, навярно някогашна контрабанда на харконите.
— Господарю, какво да сторим с него, когато бъде намерено?
— Използвай една част като платежно средство за тлейлаксианците, измайсторили новия гола. Остатъкът може да постъпи в нашите складове тук, в криптата.
— Добре.
Икономът прие нарежданията с кимване — жест, който почти не приличаше на поклон. Погледът му срещна очите на Бог-Императора.
Лито се усмихна мислено:
И двамата знаем, че няма да си тръгне, преди да подхване пряко въпроса, който ни интересува преди всичко останало.
— Видях доклада за Сиона — каза Монео.
Усмивката на Лито стана по-широка. В такива случаи беше истинско удоволствие да се беседва с иконома му. Думите подсказваха много неща, за които и двамата се разбираха без открито обсъждане. Слова и действия се намираха в точно съотношение и съгласуваност, което естествено бе доказателство, че той шпионира навсякъде. Не скриваше искрената си загриженост за своята дъщеря, но искаше да бъде ясно разбрано, че грижите за Бог-Императора са от първостепенна важност. Преминал сам по пътя на подобна еволюция, икономът добре схващаше сегашното крехко равновесие между несполуката и сполуката на Сиона.
— Монео, нима не я създадох аз? — запита Лито. — Нима не се погрижих за нейното потекло, отглеждане и възпитание?
— Господарю, тя е единствената ми дъщеря, моето незаменимо дете.
— Донякъде ми напомня за Харк ал-Ада. Изглежда, в нея няма много неща от Гани, макар че трябваше да е обратното. Може би се завръща към нашите предшественици в размножителната програма на Сестринството.
— Защо го казваш, господарю?
Лито премисли. Струваше ли си Монео да знае този особен факт? От време на време Сиона се губеше от предварително видяното. Златната Пътека оставаше, но тя изчезваше. А и нямаше прорицателски способности… Беше уникално явление и ако оцелееше… Реши да не намалява полезния капацитет на Монео с ненужна информация.
— Спомни си за собственото си минало.
— Наистина, господарю! В нея има толкова много скрити възможности, толкова повече от всичко, което аз съм притежавал. Но то я прави и опасна.
— И няма да те послуша — вметна Лито.
— Така е, но имам агент в нейния заговор.
Това ще е Топри.
Не бяха необходими ясновидски способности, за да разбере, че Монео разполага с агент. Още след смъртта на майката на Сиона Лито следеше с нарастващо внимание хода на последвалите действия. Съмненията на Найла набелязаха Топри. И сега икономът изкарваше на показ опасенията и постъпките си, предлагайки ги в замяна на продължаващата сигурност на своята дъщеря.
Колко жалко, че е станал баща само на едно дете от тази майка.
— Припомни си как се отнасях с теб в подобни положения — каза Лито. — Знаеш повелите на Златната Пътека не по-зле от мен.
— Бях млад и глупав, господарю.
— Млад и нетактичен, но никога глупав.
Монео се поусмихна на похвалата, все по-склонен да вярва, че вече е вникнал в намеренията на Лито. Колко опасно бе това! Подхранвайки вярата му, Лито каза: