А ако падне, Сиона ще го замести. Сиона или ще успее, или не. Внезапно си зададе нелепия въпрос дали би могла да изпита оргазъм, ако Айдахо стигне до върха. Беше вече много близо.
След като причини падането на парчето скала, голата трябваше да си поеме дълбоко дъх няколко пъти. Моментът никак не беше от приятните и се наложи да почака известно време, докато се съвземе, прилепнал към скалата с опора само в три точки. Сякаш водена от своя независима воля, свободната му ръка опипа още веднъж нагоре, изви със змиевидно движение покрай лошото място и откри сигурна пукнатина. Премести бавно тежестта на тялото си върху тази ръка. Бавно… Бавно… Лявото му коляно докосна вдлъбнатинка, където можеха да се задържат пръстите на краката. Вдигна единия до мястото и го опита. Паметта му напомни, че върхът е близо, ала той веднага изключи гласа й. Остана само катеренето и мисълта, че Лито пристига утре.
Лито и Хви.
И затова не биваше да мисли. Но нямаше как да му се противопостави: Върхът… Хви… Лито… Утре…
Всяка мисъл засилваше отчаянието му, принуждавайки го да търси спомени от детските си катерения. Колкото повече насилваше съзнанието си, толкова по-пълно блокираха мускулите и сетивата. Принуди се да спре и да почива; дишаше дълбоко, опитвайки с всички сили да се съсредоточи, за да се върне по естествен начин към миналото си:.
Но онези дни естествени ли бяха?
Мисловната му дейност зацикли тотално. Чувстваше външни намеси и смущения, някаква крайна развръзка… Фаталността на нещо, което е можело да се случи, но никога вече няма да бъде…
Лито пристигаше тук утре. Кой знае защо тази мисъл го накара да почувства как по лицето му тече пот на мястото, където бузата се притискаше о скалата.
Лито.
Ще те победя, Лито. Ще го направя заради себе си, а не за Хви. Ще те победя заради мен самия.
Усети как постепенно се пречиства. Беше същото, което почувства през нощта, когато се подготвяше мислено за днешното катерене. Сиона разбра, че той не може да заспи. Започна да му говори, описвайки с най-малки подробности отчаяния си бяг през Забранената Гора и клетвата, изречена на брега на реката.
— А сега дадох обет да стана командир на неговите Говорещи с риби — добави. — Ще го изпълня, но вярвам, че няма да стане така, както го иска той.
— Какво иска?
— Има множество мотиви, не успявам да видя всичките. Би ли могъл някой да го разбере? Но за себе си знам, че няма да му простя.
Припомненият случай върна Айдахо към усещането, че бузата му е опряна о каменната стена. Лекият вятър изсушаваше потта и той усети, че зъзне. Но вече бе намерил необходимото средоточие.
Никога да не прости.
Почувства духовете на всички свои подобия — голите, погинали по време на службата си при Лито. Трябваше ли да повярва на Сиона и нейните подозрения? Да. Лито можеше да убива с тялото си, както и със собствените си ръце. Преразказаните от дъщерята на Монео слухове звучаха правдоподобно. А тя също беше от атреидите. Докато Лито се бе превърнал в друго — нито Атреидски, нито дори човешко същество… Беше станал не толкова живо създание, колкото жесток природен феномен, неразбираем и непроницаем с целия си опит, скрит на недостижимо място у него. И Сиона бе събрала смелост да му се противопостави. Истинските атреиди просто се отвръщаха.
Също като мен.
Нищо повече от жесток природен феномен. Също като стената.
Дясната му ръка опипа нагоре и стигна до остро скосен перваз. Тъй като не откри нищо над него, опита се да си припомни някоя по-широка, пукнатина на същото място в мисловната си схема. Не си позволяваше да повярва, че е стигнал до края… Не още. Острият ръб се впи в пръстите му, когато прехвърли върху тях цялата тежест на тялото си. Изнесе и лявата си ръка до същото място, намери опорна точка и бавно се изтегли нагоре. Очите му стигнаха до равнището на ръцете. Загледа се към някаква почти равна площадка, простряла се напред към синьото небе… По повърхността, където се бяха впили пръстите му, имаше стари пукнатини — рожба на атмосферните промени. Една по една, той приплъзна длани, следвайки ги… После привлече по повърхността гръдния си кош, корема, бедрата… Претърколи се и започна да пълзи, докато отвесът на стената остана далеч зад него. Едва тогава се изправи и повярва в онова, което му говореха сетивата.
Краят. Стигна до него без клинове и чукче.
Дочу слаб звук. Дали не го поздравяваха?
Върна се към ръба и погледна надолу; помаха им, защото наистина го поздравяваха. После се обърна и закрачи енергично към средата на пътното платно, давайки възможност на повишеното си настроение да успокои треперенето на мускулите и облекчи болката в раменете. Бавно се завъртя в кръг, оглеждайки достигнатия връх, след което най-после се върна към схемата-модел, заложена в паметта му, за да пресметне изкачената височина.