Деветстотин метра, най-малко деветстотин…
Платното на царския път привлече вниманието му. Не беше като онова към Онн, а много по-широко — поне половин километър… Равно и без никакви повреди; сивата му лента стигаше до около сто метра преди ръба на стената от двете й страни. Каменни стълбове с човешки бой го маркираха в краищата, разположени като часовои по цялата дължина в очакване на Лито.
Той отиде до другата страна на стената срещу Сарийър и погледна надолу. Много далече в дълбокото зелената лента на реката се блъскаше и разбиваше в пръски пяна срещу скалите на опорната стена. Обърна се надясно. Лито щеше да дойде оттам. Пътят и стената завиваха леко, като кривата започваше на около триста метра от мястото, където сега стоеше. Върна се на платното и тръгна досами края, следвайки траекторията на 8-образния завой, след който пътят постепенно се стесняваше, спускайки се плавно надолу. Спря и се загледа в картината, която малко по малко се оформяше и избистряше пред него.
На около три километра след лекото спускане пътното платно рязко се стесняваше, за да пресече речния пролом по мост, носещата конструкция, на който с привидно неестествената си плетеница имаше вид на нещо почти нереално и прилично на странна детска играчка. Айдахо си спомни за подобно съоръжение по пътя за Онн и особеното усещане за сигурност, което бе изпитал под нозете си, когато стъпи на него. Разчиташе на своята памет, мислейки за мостовете така, както бе длъжен да мисли един военачалник — като места за преминаване и засади.
Минавайки вляво, той погледна напред и надолу към другата висока стена при далечната анкърна връзка от плетеницата на носещата конструкция. Там пътят продължаваше, извивайки полека, докато се превърне в тънка линия, поела право на север. А тук имаше две стени с реката между тях. Плъзгаше се в изкуствената пропаст, създадена от човека; идващата от нея влага попадаше в канала и също тръгваше на север, шибана от силното течение на вятъра, а самата река поемаше в южна посока.
После Айдахо забрави за нея. Тя беше на мястото си и щеше да бъде там и през утрешния ден. Насочи вниманието си към моста, доверявайки се на военната си подготовка. Дори леко кимна на самия себе си, преди да поеме по обратния път, сваляйки ходом въжето от раменете.
Оргазмът разтърси Найла едва когато тя видя края му, спускащ се като змия надолу.
„Кое е онова, което отстранявам? Сляпото буржоазно увлечение по мирната консервация на вече отминалото. Става дума за обвързваща сила, за нещо, дето държи човечеството в уязвима цялост, вместо то да се разпръсне из парсековите отрязъци на пространството. След като мога да намеря отломките, могат да го сторят и други. Когато сте заедно, ще станете жертва на една и съща катастрофа. И заедно ще изчезнете безследно. Ето защо посочвам опасността, страшната опасност от плавно движещата се безстрастна посредственост, нямаща нито амбиции, нито цели. Показвам ви, че това може да сполети цели цивилизации. Давам ви безкраен живот, но той полека се плъзга към смъртта без шум и без колебание, дори без да и зададе въпроса «защо?». Можете да зърнете привидното щастие и сянката на катастрофата, наричана Лито. Бог-Императора. Е, сега ще проумеете ли къде е истинското щастие?“
Притворил само за кратко очи през нощта, Лито беше буден, когато Монео излезе на разсъмване от стаята за гости. Царската кола бе паркирана почти в средата на триъгълния двор. Покривалото й, с едностранна проницаемост отвътре навън, скриваше пасажера; беше и добре уплътнено срещу влагата. Едва-едва се чуваше лекото бръмчене на вентилаторите, които прекарваха въздуха през подсушителен цикъл.
Краката на наближаващия към колата Монео леко се тътреха по заоблените камъни в двора. А над майордома светликът на зората вече бе обагрил в оранжево покрива на дома за гости.
Когато Монео спря пред него, Лито вдигна покривалото, което го скриваше. Във въздуха се носеше миризма на гниещи боклуци, а отрупаната във вятъра влага му причини болка.
— Ще стигнем в Туоно по обед — каза икономът. — Искам да ми разрешиш да повикам топтерите, които са на стража в небето.
— Няма нужда от топтери — възрази Лито. — Можем да се спуснем в Туоно със суспенсори и въжета.