Възхищаваше се на бързо променящите се в него образи по време на кратката размяна на мисли. Монео никога не бе обичал пътуванията. Бунтарската му младост го бе направила неизменно подозрителен към всичко, което не можеше да види и класифицира. Така и остана в подсъзнанието му тази огромна маса от невъведени в действие мнения и преценки.
— Знаеш, че не ми трябват транспортни топтери — каза той. — Искам ги, за да пазят…
— Да, Монео.
Погледна покрай Лито откритата страна на двора, отваряща панорама към речния каньон. Влагата и мъглата, идващи от дълбокото, бяха замръзнали в светлината на утрото. Виждаше в мислите си разкривено тяло, което продължаваше да пада все по-надолу и по-надолу. Предишната вечер не бе намерил в себе си сили да отиде до ръба на пропастта и да погледне в нея. Полетът надолу представляваше такова изкушение…
Прорицателската дарба на Лито за пореден път го изпълни с ужас и страхопочитание, когато чу:
— Всяко изкушение научава на нещо.
Занемелият майордом се обърна и вторачи поглед в Бог-Императора.
— Монео, виж урока от моя живот.
— Какво искаш да кажеш, господарю? — успя да пошепне той.
— Отначало опитаха с лошо, после с добро. Всяко изкушение бе моделирано с голямо внимание по отношение на уязвимите ми места. Кажи ми, Монео, ако избера доброто, ставам ли добър?
— Разбира се, господарю.
— Може би никога няма да се отървеш от навика си да даваш мнения и преценки.
Икономът отклони погледа си от него и отново го насочи към ръба на пропастта. Лито претърколи туловището си, за да види накъде гледа той. Борове-джуджета бяха засадени покрай каньона. По овлажнените им игли висяха капчици роса, всяка от които носеше обещание за болка. Жадуваше да затвори покривалото на колата, но в капчиците, прилични на скъпоценни камъни, беше притаена непосредствена заплаха; те привлякоха вълната на спомените му, дори когато мисълта за тях отблъскваше тялото. Противостоящата едновременност заплашваше да го хвърли в непреодолим смут.
— Не обичам да обикалям пеша — обади се Монео.
— Така постъпваха свободните — напомни Лито.
Майордомът въздъхна и каза:
— Останалите ще са готови след няколко минути. Хви закусваше, когато излязох.
Лито не отговори. Мислите му се залутаха в спомените от нощното бдение — от току-що отминалата и от хилядите и хиляди други нощи, които се тълпяха във времето, останало назад; размятаха се облаци и звезди, сипнаха дъждове, зейна тъмнина, осята с блестящи люспици от ситно нарязан космос, чието разточително обилие бе сравнимо само с ударите на сърцето му.
Внезапно Монео попита:
— Къде са стражите ти?
— Отпратих ги да се нахранят.
— Не ми харесва, че са те оставили без охрана! Кристално чистият звук от гласа му отзвънна в спомените на Лито, разказвайки за неща, необлечени в думи. Монео се боеше от свят, в който няма място за Бог-Император. По-скоро би умрял, отколкото да види подобен свят.
— Какво ще стане днес? — настойчиво попита икономът. Въпросът беше отправен не към властник, а към прорицател.
— Семенцето, носено от вятъра, може утре да бъде върбово дърво — отвърна Лито.
— Познаваш бъдещето ни! Защо не ни го кажеш? — с почти истерични нотки в гласа си настоя Монео, не искащ да приеме онова, което стигаше до него без помощта на сетивата му…
Лито се обърна и го погледна с широко отворени очи, пълни с умишлено сдържани чувства, чийто натиск го принуди да потръпне.
— Погрижи се за собственото си съществуване! Разтрепераният майордом пое дълбоко дъх:
— Господарю, с нищо не исках да те обидя. Търсех само…
— Погледни нагоре!
Монео се подчини неохотно и се втренчи в безоблачното небе, постепенно изпълвано със светлината на утрото, преди да попита:
— Какво има, господарю?
— Е, там липсва таван, вдъхващ сигурност. Само открито небе, обагрено с промени. Посрещни го. Всяко от сетивата ти представлява инструмент, с който може да се реагира на промяната. Нищо ли не виждаш и не чуваш?
— Господарю, дойдох да попитам кога ще си готов да продължим…
— Монео, умолявам те да ми кажеш истината.
— Говоря самата истина, повелителю!
— Но ако живееш в подлост и двуличие, лъжите ти също ще изглеждат като истина.
— Господарю… ако съм излъгал, не съм го знаел.
— Добре, може би има нещо вярно. Но виждам, че те е страх и няма да говориш.
Икономът почувства, че започва да трепери. Бог-Императора бе изпаднал в едно от най-ужасните си настроения — във всяка негова дума се таеше голяма заплаха.
— Боиш се от върховната власт на съзнанието над всичко — каза Лито, — при това с пълно право. Прати ми веднага Хви!