Монео мигом се завъртя и влетя в голямата къща. Влизането му беше все едно в кошер. Само за секунди Говорещите с риби се озоваха около Царската кола. Придворните занадничаха от прозорците на дома за гости, наизлязоха и застанаха под дългите стрехи, без да посмеят да се приближат до него. В противовес на тяхната възбуда Хви се показа от широкия централен вход, прекоси скритото в сянка пространство и бавно приближи към Лито с вдигната брадичка и поглед, търсещ лицето му.
Той почувства как се успокоява, загледан в нея. Беше облякла златиста празнична рокля, която никога преди не бе виждал: обточена със сребърен кант и нефрит около врата и маншетите на дългите ръкави. Подгънатият край на роклята, почти докосващ земята, беше плътно избродиран в зелено с тъмночервена назъбена линия.
Усмихваше се, когато застана пред него.
— Добро утро, обич моя — заговори тихо тя. — С какво си разстроил толкова силно горкия Монео?
Успокоен от присъствието и гласа й, Лито също се усмихна.
— Постарах се да направя това, което винаги съм искал. Приведох нещата в действие и постигнах нужния ефект.
— Без съмнение. Той пошушна на Говорещите с риби, че си разгневен и в ужасно настроение. Любими, наистина ли си такъв?
— Само за онези, които отказват да живеят в съзвучие със собствените си сили.
— О, да — тя се завъртя, за да му демонстрира новата си рокля. — Харесва ли ти? Твоите гвардейки ми я дадоха. Сами я окичиха и украсиха.
— Обич моя — рече той с предупредителна нотка в гласа си, — говориш за украса! Следва ли да се разбира като подготовка за жертвоприношение?
Тя приближи до края на колата и се облегна на нея непосредствено под лицето му с насмешливо-сериозно изражение на устните, преди да запита:
— Е, тогава ще ме принесат ли в жертва?
— Някои с удоволствие биха го направили.
— Но ти няма да им позволиш.
— Съдбите ни са свързани — каза той.
— Значи, няма от какво да се страхувам — тя се пресегна и докосна една от неговите ръце, покрити със сребриста кожа, но мигновено се отдръпна, когато видя, че пръстите му започват да треперят.
— Прощавай, любими. Забравям, че сме свързани духовно, не и с плътта си.
Кожата от пясъчни твари продължаваше да потръпва от допира й.
— Влагата във въздуха ме прави извънредно чувствителен — оправда се той.
Тръпките постепенно изчезнаха.
— Отказвам да съжалявам за онова, което не може да бъде — пошепна иксианката.
— Хви, бъди силна, защото душата ти е и моя.
Тя се обърна при шума, дошъл откъм дома за гости.
— Монео се връща. Любими, моля те, не го плаши.
— Той също ли ти е приятел?
— Да, по стомах. И двамата обичаме кисело мляко.
Лито още се смееше, когато икономът спря до Хви. Осмели се едва-едва да се усмихне, хвърляйки озадачен поглед към нея. Държанието му изразяваше благодарност и известна сервилност; предназначени досега за Лито, той ги предоставяше и на бъдещата му съпруга:
— Наред ли е всичко, лейди Хви?
— Да, благодаря, Монео.
— Когато дойде времето на стомаха — каза Лито, — приятелствата по стомах трябва да се поддържат грижливо. Е, да тръгваме. Туоно ни очаква.
Майордомът се обърна и с висок глас подаде команди към Говорещите с риби и към придворните. Лито отново се усмихна закачливо на Хви.
— Нали изпълнявам успешно, макар и в собствен стил ролята на нетърпелив младоженец?
С лек скок тя стъпи на пода на колата, хванала с ръка полите на дрехата си. Едва след като се настани удобно на своята седалка, а очите й се оказаха на едно равнище с тези на Лито, младата жена му отговори, но така че никой друг да не я чуе:
— Обич на душата ми, научих още една от твоите тайни.
— Разтвори устни и я пусни — каза той, забавлявайки се с новата интимност, установила се между тях.
— Думите рядко са ти нужни — рече Хви. — Защото говориш пряко на сетивата със собствения си живот.
Внезапна тръпка прониза цялото му тяло. Наложи се да почака малко, преди да отвърне, а тя трябваше да напрегне слух, за да го чуе в шума от събиращото се множество на тържественото шествие:
— Да, разпънат между свръхчовешкото и нечовешкото — промълви той, — имах съвсем малка възможност да се почувствам човешко същество. Мила Хви, благодаря ти, прелест моя, за тази малка възможност.
„В целия свят на моята вселена не познавам нито един постоянен и неизменящ се природен закон. Тази вселена показва само променливи взаимоотношения, приемани като закони от съществата, чието съзнание има кратък живот. Органът на съзнанието в нашата плът и дейността му, с която отъждествяваме себе си, са нещо съвсем краткотрайно, също като еднодневката, която загива в пламъка на вечността така, както е мимолетно възприемането на временните условия, ограничаващи нашите занимания и действия и променящи се съобразно тяхната промяна. И ако трябва да сложите надпис на онова, което смятате за абсолютно неизменно, ползвайте истинското му име: временно.“