— Знаеш, че много обичам изненадите.
Вярно е — помисли. — Монео добре го знае. Но дори с изненадата си Сиона ми напомня за това, от което най-много се боя: еднаквостта и скуката, способни да разрушат Златната Пътека. Виж как скуката ме постави временно в зависимост от Дънкан! Е, Сиона е точно обратното, контрастът, с помощта на който узнавам най-дълбоките си опасения. Загрижеността на баща й по отношение на мен е добре обоснована.
— Агентът ми ще продължи да наблюдава новите й съучастници — каза Монео. — Господарю, аз никак не ги харесвам.
— Съучастници ли казваш? Много отдавна и аз самият имах такива съучастници.
— Господарю, нима си бил бунтар? — с неподправена изненада възкликна икономът.
— Не се ли оказах приятел на такива?
— Но, господарю…
— Отклоненията в нашето минало са много повече, отколкото можеш да си представиш!
— Да, господарю.
Монео беше объркан, но любопитството му не намаляваше. Помнеше, че Бог-Императора понякога ставаше словоохотлив след смъртта на поредния Дънкан. Затова попита:
— Господарю, сигурно си видял много бунтове и бунтари?
Мислите на Лито неволно потънаха в спомените, извикани от тези думи.
— Ех, Монео — тихо каза той. — Моите пътувания в лабиринтите на предшествениците ми са запечатали в паметта безброй места и събития, които не искам да видя никога.
— Мога да си представя пътуванията във вътрешния ти мир, господарю.
— Не, не можеш. Виждал съм толкова много планети и хора, че те губят смисъл дори във въображението. През какви места съм преминавал! Калиграфското писмо на чуждоземски пътища се появява изневиделица от празното пространство и се отпечатва в най-вътрешните кътчета на моя свят. Ерозиралите скулптури на каньони, скалните островърхи грамади и галактиките са скътали дълбоко в мен сигурното убеждение, че съм прашинка.
— Не и ти, господарю. Със сигурност не и ти.
— Дори по-малко от прашинка! Виждал съм много народи и техните безполезни общества в повтарящи се едно след друго състояния толкова пъти, че безсмислието им ме изпълва със скука. Чуваш ли ме?
— Не исках да гневя своя господар — кротко рече икономът.
— Не ме гневиш. Понякога ме дразниш, но само толкова. Не можеш да си представиш какво съм видял — халифи и мджииди, раджи и башари(*), крале и императори, примитиви и президенти. Всичко! Феодални главатари на племена — един след друг. И всеки от тях като малък фараон…
— Прости дързостта ми, господарю.
— Проклети да са римляните! — извика Лито.
Каза го и на вътрешния свят на своите предшественици: „Проклети да са римляните!“
Смехът им го отклони от себевглъбението.
— Не разбирам, господарю — осмели се Монео.
— Вярно е. Не разбираш. Римляните разпръснаха фараонската болест така, както селските стопани хвърлят семената за жътвата — цезари, кайзери, царе, императори… Проклети фараони!
— Господарю, моите знания не стигат за всички тези титли.
— Аз мога да бъда последният от групата. Монео, моли се това да стане.
— Както заповяда моят господар.
Лито погледна надолу към мъжа.
— Ние с теб сме убийци на митове. Сънуваме едно и също съновидение. Уверявам те от високото място на олимпийски бог, че държавната власт е споделен сън. С мита умира и властта.
— Така си ме учил, господарю.
— Приятелю, човешката машина, наричана армия, е създала нашия сегашен сън.
Икономът се окашля.
Лито разпозна почти незабележимите сигнали на нетърпението му.
Той разбира нещата, свързани с тази материя. Знае, че възприемането на армиите като основен инструмент на властта е глупав сън.
Бог-Императора продължаваше да мълчи и Монео отиде до лазестрела, вдигайки го от студения под на подземието. Зае се да го обезврежда.
Лито го наблюдаваше, размишлявайки върху незначителната на вид сцена, която обаче представляваше еманация на мита за армията. Армията, благоприятстваща развитието на технологиите, тъй като мощта на машините е ясно осезаема и очевидна дори за късогледия.
Този лазестрел не е нищо повече от една машина. А всички машини излизат от строя или се заменят. Армията ги боготвори и се моли на техния олтар, едновременно очарована и изпълнена със страхове. Погледни как хората се страхуват от иксианците! От емоционална гледна точка в армията знаят кой е чиракът на дявола. Той отпуска юздите на технологията и вече нищо не може да върне духа в шишето.
А аз ги уча на друга магия.
Отново заговори на огромната тълпа в себе си: