„Какво странно създание е този гола“ — каза си Найла. След онова страховито катерене тя бе престанала да мисли за него като за нормално човешко същество. Беше нещо друго, може би демиург, стоящ веднага след Бога. Но в леглото го биваше.
Някакво провикване в далечината Привлече вниманието й. Тя се обърна и погледна натам. Тържественото шествие се придвижваше с леко подтичване, характерно за пътуванията на царския двор. Когато преминаха на по-бавен ход, вече се намираха само на няколко минути път от моста. Найла разпозна Монео в челото на шествието по бялата му униформа, равномерната крачка и погледа, насочен през цялото време напред. Кълбообразното покривало на колата бе плътно спуснато. Тя блестеше с огледалната си непрозрачност, движейки се след майордома.
Почувства се погълната от загадката.
Предстоеше чудо!
Погледна вдясно към Сиона. Другата жена също обърна очи към нея и кимна еднократно. Найла изтегли лазестрела от кобура, опря го на каменния стълб и се прицели. Най-напред визира въжето вляво, после въжето вдясно, Накрая и фантастичната плетеница от металопласт откъм лявата страна. Лазестрелът лежеше студен и някак си чужд в ръката й. Пое дълбоко дъх, за да възстанови спокойствието си.
Длъжна съм да се подчиня. Това е изпитание.
Видя как Монео вдига погледа си от пътното платно и без да нарушава ритъма на крачката си, се обръща и извиква нещо към Царската кола или към следващите я. Не успя да чуе думите. Икономът отново погледна напред. Изведнъж се почувства спокойна. Каменният стълб скриваше по-голямата част от тялото й.
Само изпитание.
Монео бе видял хората на моста и на отсрещния край. Разпозна униформите на Говорещи с риби и веднага се запита кой е наредил присъствието им като посрещачи. Обърна се и извика въпроса си към Лито, но похлупакът на колата на Бог-Императора запази огледалната си непрозрачност, скривайки Хви и самия него.
Майордомът измина известно разстояние по моста, докато колата скърцаше в навятия зад гърба му пясък, преди да разпознае Сиона и Айдахо, застанали доста далеч на отсрещната страна. Видя и четиримата свободни от Музея, насядали на пътното платно. Съмненията болезнено нахлуха в съзнанието му, но дори той вече не беше в състояние да промени установения план. Неволно хвърли поглед надолу към реката — свят от платина, облян от силната слънчева светлина на деня. Звукът от колата зад него беше доста силен. Течението на реката, ходът на тържественото шествие, необикновената важност на събитията, в които той изпълняваше отговорна роля — всичко това изпълни съзнанието му със зашеметяващото усещане за неизбежност.
Ние не сме просто хора, преминаващи по пътя — помисли той. — А изначални елементи, свързващи един отрязък от Времето с друг. И когато преминем, всичко зад нас ще остане в мястото без звук, подобно на не-стаята на иксианците, но никога няма да бъде същото, каквото е било, преди да дойдем.
Откъс от една от песните на изпълнителката на лютня долетя в паметта му и споменът разфокусира прикования му напред поглед. Имаше слабост към тази песен, изпълнена с желание за края на всичко, преминаващо в миналото, в което изчезват съмненията и спокойствието се връща. Тъжната мелодия се носеше из съзнанието му като виещ се дим, който приковава вниманието.
„Жален вик на насекоми из тревистите пампаси.“
Той затананика наум:
Насекомите приплакват — иде краят.
Есента и песента ми багрят
и последните листа
в корените на пампаски треви.
Ритмично закима с глава при припева:
Иде краят на деня — вече няма гости. Иде краят на деня. В сийча ни е празно — иде краят на деня. Бурята извива глас. Иде краят на деня. Вече няма гости.
Реши, че това е наистина много стара песен на свободните. Нямаше място за съмнение. Дори само защото тя му казваше нещо лично. Искаше всички посетители наистина да са си тръгнали, вълненията да са приключили и спокойствието да зацари отново. Спокойствието беше толкова близко, ала той не можеше да изостави задълженията си… Помисли за огромната купчина багаж, струпан на пясъка непосредствено преди мястото, откъдето се виждаше Туоно. Скоро щяха да стигнат до него — палатки, храна, маси, чинии с позлата и ножове с инкрустирани скъпоценни камъни, светоглобуси със стилизирана плетеница на някогашните лампи… Голямо множество вещи, притежание на богати хора и изпълнени с надеждата и очакванията на човешки същества, различаващи се коренно едно от друго.