Никога няма да бъдат същите в Туоно.
Преди време той бе прекарал две нощи тук по време на инспекционна обиколка. Спомняше си миризмите от огньовете, на които приготвяха храната си — разжарени и пламтящи клони от храсти с особен аромат в тъмното. Не си служеха със слънчеви печки, защото „това не са го правили някога“.
Самото начало!
В Туоно мирисът на мелиндж беше слаб. Преобладаваха парливо сладникави миризми и аромати на мускус от масла в оазисните шубраци. О, да… И вонята от помийните ями и гниещите боклуци. Спомни си коментара на Бог-Императора, когато той привърши доклада си след въпросната обиколка.
„Тези свободни не знаят какво е загубено в техния живот. Мислят, че са опазили поне основния аромат и същността на отдавна отминалите дни. Най-слабото място на всички музеи. Нещо строго характерно избледнява, изсъхва от множеството показвания и изчезва. Администрацията на музеите и посетителите, навеждащи се над изложените предмети, почти не долавят онова, което липсва. То е подвластно само на малцина. Някога е движило машината на живота. Животът си е отишъл, а заедно с него и то.“
Монео съсредоточи вниманието си върху трите Говорещи с риби, застанали на моста непосредствено пред него. Те вдигнаха високо ръцете си и затанцуваха, като се въртяха в кръг и се отдалечаваха, спазвайки разстоянието от няколко крачки.
Много странно — помисли той. — Виждал съм и други да танцуват на открито, но никога не са били от Говорещите с риби. Правят го само в квартирите си и в интимни компании.
Мисълта все още се въртеше в главата му, когато чу страховитото жужене на лазестрел и почувства как мостът се накланя под него.
Не, това просто не се случва — настояваше разумът му.
Чу как Царската кола застърга странично по пътното платно, след което покривалото й изплющя, разбито от удара. Зад гърба му се понесоха ужасяващи писъци, но той не беше в състояние да се обърне. Пътното платно на моста се наклони стръмно вдясно и Монео се озова с лице надолу, плъзгайки се неспасяемо към зейналата пропаст. Хвана се за откъснато въже в стремежа си да се задържи по някакъв начин. Ала въжето остана в ръката му и всичко се понесе в сипващия се пласт пясък, покривал преди малко пътното платно. Той все още държеше края на въжето с двете си ръце, когато се завъртя заедно с него. Тогава пак видя Царската кола. Носеше се накривена встрани към металната плетеница на моста с отворено покривало. Хви беше на мястото си, придържайки се с една ръка на сгъваемата седалка и загледана неизвестно къде.
Пътното платно продължаваше да се накланя и въздухът се изпълни с разкъсващ слуха звук от деформиращ се метал. Монео виждаше как участниците в шествието политат надолу, размахвайки ръце. Нещо задържа въжето. Дланите му внезапно се озоваха над главата, а той отново се обърна със завъртане. И същевременно почувства как пръстите му, влажни от сковалия го ужас, се плъзгат по спасителните нишки.
Погледът му още веднъж се отмести към Царската кола. Лежеше притисната о носещите опори на счупените мостови ферми. Видя как ръцете на Бог-Императора се протягат към Хви Нории, но не успяват да я хванат. Тя падна откъм задния край на колата, без да извика; златистата рокля я обви и се развя, разкривайки тялото й, източено като стрела.
Силен разтърсващ стон се разнесе откъм Бог-Императора.
Защо не включва суспенсорите? — недоумяваше Монео. — Устройството ще го задържи.
Лазестрелът не бе спрял да жужи и в мига, когато от пръстите на майордома се изнизаха разплетените краища на въжето, той видя как копието на пламъка се забива в кълбата на суспенсорното устройство, и те едно след друго задимяват в златисто. Политайки надолу, инстинктивно вдигна ръцете си.
Димът! Златният дим!
Връхната му дреха изплющя и го обърна с лице към зейналата пропаст. Погледът му, прикован в дълбочината, разпозна във водовъртежа на бързеите огледалното изображение на собствения му живот — забързаните ходове на събитията и решителните, но необмислени крачки, събрали без остатък неговата същност. Думи, изречени от Лито, се вплетоха в мислите му с дирята, оставена от златния дим:
„Предпазливостта като линия на поведение е равнозначна на посредствеността. Плавно носещата се безстрастна посредственост е всичко, което в представите на повечето хора е върхът на техните достижения.“