— А защо позволи Хви да загине? Не знаехме, че сте заедно. Главата на Айдахо клюмна напред.
— Ще получиш утешителна награда — дрезгаво изхриптя Лито. — Моите Говорещи с риби ще те предпочетат пред Сиона. Дънкан, бъди мил с нея. Тя е нещо повече от другите атреиди и носи семето на вашето оцеляване.
Ненадейно се върна към спомените на събраните в него памети. Сега те бяха като изящни митове, реещи се из съзнанието му. Почувства, че може би е попаднал във време, което бе променило миналото благодарение на осъществяването си като действителност. В същия момент се разнесоха някакви звуци и той направи усилие да ги разпознае. Някой бързо се изкачваше по грамадата от камъни. Огнената завеса се раздели и откри Сиона, застанала до Дънкан. Държаха се за ръка също като две деца, даващи си взаимно кураж, преди да тръгнат из непозната местност.
— Как ще може да живее в такъв вид? — пошепна Сиона.
Лито почака, за да събере сили, достатъчни за отговор:
— Хви ми помага — каза той. — Преживяхме заедно някои неща. Бяхме свързани по-скоро с достойнствата си, отколкото със своите слабости.
— И виж докъде стигна! — ухили се дъщерята на Монео.
— Моли се и ти да получиш същото — дрезгаво изхриптя той. — Може би подправката ще ти даде достатъчно време.
— Къде е твоята подправка? — настойчиво запита тя.
— Дълбоко в Сийч Табър. Дънкан ще я намери. Добре знаеш, мястото, гола. Сега му казват Табур. Граничните очертания не са заличени.
— Защо направи всичко това? — пошепна Айдахо.
— За да поднеса подаръка си. Никой не ще открие потомците на Сиона. Оракулът не може да я види.
— Какво? — изрекоха двамата едновременно, като се наведоха близо до него, за да чуят отпадащия му глас.
— Давам ви безподобно ново време, без аналози — каза Лито. — То винаги ще се разклонява. Няма да има точки на съвпадение по кривите си. Давам ви Златната Пътека. Тя е моят подарък. Никога вече не ще се случат съвпаденията, станали само веднъж.
Огнената завеса скри видението. Мъчителната агония постепенно отслабваше, но той продължи да долавя с особена острота миризми и звуци. Сиона и Айдахо дишаха учестено. В останалата част от туловището на червея започваха да си проправят път забравени кинестетични усещания — отгласи от движенията на кости и стави, които със сигурност не съществуваха отдавна.
— Виж! — каза Сиона.
— Разпада се — това беше гласът на Айдахо.
— Не. — Сиона. — Само външната част отпада. Гледай! Червея!
Лито почувства как късове от него се слягат в топла мекота.
Агонията изведнъж изчезна.
— Какви са тези дупки по тялото му? — попита Сиона.
— Струва ми се, че са от пясъчните твари. Нали забелязваш формата им?
— Тук съм, за да опровергая един от своите предшественици — каза Лито (или помисли, че го казва, което беше едно и също, поне що се отнася до Дневниците му.) — Бях роден човек, но не умирам като такъв.
— Не мога повече — извика Сиона.
Лито чу тропота на камъните и разбра, че го е загърбила.
— Дънкан, още ли си тук?
— Да.
Значи все пак имам глас.
— Погледни ме — каза той. — Бях кървав къс месо в човешка утроба, не по-голям от череша. Казах ти да гледаш в мен!
— Гледам — тихо отвърна Айдахо.
— Очаквал си великан, а намираш гном… Да, вече започваш да разбираш какви са отговорностите, които идват като резултат от определени действия. Дънкан, как ще си послужиш с новопридобитата си мощ?
Настана продължително мълчание, след което отново се чу гласът на Сиона:
— Не го слушай! Той е луд!
— Наистина — каза Лито. — Лудост, въздигната в качеството на метод. Гениален подход.
— Сиона, разбираш ли нещо? — попита Айдахо.
Ах, колко жалост имаше в гласа на голата!
— Да, разбира — отговори вместо нея Лито. — Човешко е душата да изпадне в неочаквана криза. Винаги се случва на хората. Монео също го разбра — накрая.
— Искам да побърза със смъртта си! — изхриптя Сиона.
— Аз съм Разделеният Бог, а вие ще възвърнете целостта ми — каза Лито. — Чуваш ли ме, Дънкан? Мисля, че от всички Дънкановци най-много одобрявам теб.
— Как така одобряваш? — в гласа на Айдахо се върна част от гнева му.
— В одобрението ми има нещо, възможно единствено в омагьосана вселена — продължи Лито. — Твоят живот е бил във фаталната власт на оракула, не моят. Сега, когато виждаш загадъчните прищевки, ще ме помолиш ли да те освободя от тях? Защото бих искал да засиля действието им…
Всички присъстващи в Лито започнаха да предявяват правата си, за да ги защитят. Без сплотеността и единомислието на групата на колонистите той почувства как губи идентичността си. Опитваха се да си служат с езика на вечното АКО: