Виждате ли? Монео обезвреди смъртоносното приспособление. Тук прекъсната връзка, там смачкан възпламенител.
Изсумтя. Долови с обонянието си миризмата на естери от предпазващо масло, оказали се по-силни от мириса на Монеовата пот.
Все още обърнат към своя вътрешен свят, Лито продължи:
Но злият джин не е мъртъв. Технологията ражда анархия. Тя разхвърля инструментите си напосоки, А заедно с тях следва и предизвикателството за насилие. Възможността да създаваш и ползваш дивашки унищожителни средства неизменно попада в ръцете на все по-малки групи, докато накрая групата се превръща в отделен индивид.
Икономът бе застанал на определеното му място пред него, държейки небрежно обезвредения лазестрел в дясната си ръка.
— На Парелла и на планетите от Дан се говори за нов джихад(*) срещу подобни неща — каза той.
Вдигна лазестрела и се засмя, искайки да намекне, че добре познава парадокса на подобни празни сънища.
Лито затвори очи. Тълпите в него напираха да спорят, но той им кресна да млъкнат и се замисли: Джихадите създават войски. Бътлъровият(*) джихад се опита да освободи нашия свят от машини, които наподобяват човешкия мозък. След Бътлъровци останаха да ги следват големите армии, а иксианците продължават да изработват съмнителни приспособления… За които аз им благодаря. Е, и какво тогава е анатемата? Мотивация за грабеж и опустошение, независимо от използваните инструменти. — Така и стана — тихо заключи той.
— Какво има, господарю?
Лито отвори очи.
— Отивам в кулата си. Трябва ми още време, за да ожаля моя Дънкан.
— Новият вече е тръгнал насам — рече Монео.
„Ти, първата личност, която се натъква на моите хроники най-малко от четири хиляди години насам, пази се. Не приемай за чест първенстващото положение на четец на откровенията на туй иксианско хранилище. С много болка ще трябва да заплатиш. С изключение само на няколкото зървания, достатъчни ми да разбера, че Златната Пътека продължава, никога не съм искал да надничам отвъд онези четири хиляди години. Следователно не съм сигурен какво могат да означават дневниците ми за твоето време. Знам обаче, че хрониките потънаха в забрава и бяха пренебрегнати, а събитията, за които разказвам, цели вечности бяха подлагани на исторически изопачавания. Уверявам те, че способността да се взираме в нашето бъдеще може да се превърне в нещо много неприятно. Дори да мислят за мен като за бог, какъвто със сигурност бях, ще е безкрайно скучно. Неведнъж ми е хрумвало, че благочестивата скука е достатъчно добра причина за изнамирането на свободната воля.“
Аз съм Дънкан Айдахо.
Това бе всичко, което със сигурност искаше да знае. Не му се нравеха обясненията на тлейлаксианците и техните истории. Но от тлейлаксианците винаги се страхуваха. Не им вярваха и се страхуваха от тях.
Свалиха го до планетата с малка совалка на Сдружението; стигнаха до линията на тъмнината и зеленото блещукане на слънчевата корона на хоризонта и се спуснаха в сянката. Космодрумът никак не приличаше на онзи, който помнеше. Беше по-голям и заграден с пръстен от странни сгради.
— Сигурни ли сте, че е Дюн? — попита той.
— Аракис е — коригираха го от свитата на тлейлаксианците.
Много бързо го докараха в плътно затворена кола до някаква сграда в града, който назоваваха Онн, придавайки странно повишаваща се носова модулация на звука „н“. Стаята, дето го оставиха, правоъгълна и с дължина на страната три метра, беше истински куб. Нямаше следа от светоглобуси, но мястото бе облято с жълта светлина в топъл нюанс.
Аз съм гола — каза той сам на себе си.
Шокът бе стопроцентов, но трябваше да го преодолее. Да се намира там, където знаеше, че някога е умрял, стигаше напълно. Тлейлаксианците бяха взели клетки от мъртвата му плът и отгледали младеж в един от своите аксолотлови резервоари. Младежът се превърна в мъж с настоящото му тяло посредством процес, който първоначално го бе накарал да се чувства чужденец в собствената си плът.
Поразгледа долната си половина. Беше облечен в тъмнокафяви панталони и куртка от груба материя, дразнеща кожата. На краката си имаше сандали. Изключвайки тялото, това бе всичко, което му бяха дали, и тази крайна пестеливост говореше достатъчно за действителната природа на тлейлаксианците.
В стаята не се виждаха никакви мебели. Бяха го въвели през единствената й врата, която нямаше дръжка откъм вътрешната страна. Погледна към тавана и стените, после и към вратата. До впечатлението от безличната обстановка се прибави и усещането, че го наблюдават. Бяха му казали: