Айдахо ги огледа, докато затваряха вратата, обръщайки се с лице към него.
Маскираната имаше масивно, силно тяло. Движеше се с измамливата предпазливост на фанатичен почитател на мускулатурата. Другата жена беше висока и слаба, с бадемовидни очи и остри черти с изпъкнали кости. Имаше усещането, че я е срещал някъде, но паметта му се оказа неуслужлива в случая. Двете служителки носеха остри шиловидни ножове в калъфи на бедрото. Нещо в техните движения подсказа на Айдахо, че са крайно ловки с това оръжие.
Жената с по-финото тяло заговори първа:
— Казвам се Лули. Нека аз да се обърна към теб, командире. Моята спътничка трябва да остане анонимна. Разпореди се господарят Лито. Можеш да я наричаш „Приятелко“.
— Какъв командир? — попита той.
— Господарят Лито пожела ти да командваш неговата императорска гвардия — отвърна Лули.
— Така ли? Да отидем и да поговорим с него за това.
— В никакъв случай! — Служителката бе видимо стресната от подобна възможност. — Господарят ще те повика, когато му дойде времето. Засега той иска от нас да те настаним удобно и да се погрижим за доброто ти настроение.
— И аз съм длъжен да се подчиня?
Лули само недоумяващо поклати глава.
— Роб ли съм? — попита Айдахо.
Гвардейката се отпусна и позасмя:
— В никакъв случай. Но господарят Лито има важни въпроси, които изискват личното му внимание. Трябва да намери време за теб. Изпрати ни, защото мисли за своя Дънкан Айдахо. А ти дълго време си бил в ръцете на мръсните тлейлаксианци.
Мръсни тлейлаксианци. Това поне не се бе променило. Направи му впечатление една странна особеност в обяснението на Лули:
— „Своя Дънкан Айдахо“, така ли?
— Нима не си воин на атреидите? — запита тя.
Почувства се хванат натясно. Кимна утвърдително и леко обърна глава, за да погледне загадъчната маскирана жена.
— Защо си с маска?
— Не бива да се знае, че служа на господаря Лито — отвърна запитаната. Имаше приятен контраалтов глас, но Айдахо подозираше, че и тук маската изпълнява някаква роля.
— Тогава защо си тук?
— Господарят Лито ми се довери да определя дали не си прихванал нещо от гадните тлейлаксианци.
Айдахо внезапно преглътна с труд. Същата мисъл го бе споходила няколко пъти на борда на транспортното средство на Сдружението. Ако тлейлаксианците бяха в състояние да накарат един гола да убие свой близък приятел, какво ли още можеха да вградят в психиката на върната към живота плът?
— Виждам, че вече си го помислил — каза маскираната.
— Ментат(*) ли си? — попита той.
— О, не! — намеси се Лули. — Господарят Лито не разрешава обучението на ментати.
Айдахо погледна към нея, после отново насочи вниманието си към закачулената. Никакви ментати. Обясненията на тлейлаксианците не споменаваха нищо за подобна забрана. Дали наистина Лито бе забранил ментатите? Човешкият ум, трениран да преценява и пресмята като компютър, все още намираше приложение. Тлейлаксианците го бяха уверили, че Великото Споразумение остава в сила, значи механичните компютри продължаваха да са анатема. Разбира се, можеха и да не знаят, че атреидите ползват услугите на ментати.
— Какво е мнението ти? — попита маскираната жена. — Мръсните тлейлаксианци оказали ли са въздействие върху твоята психика?
— Не мисля…
— Но не си сигурен?
— Не съм.
— Не бой се, командир Айдахо — твърдо заяви тя. — Разполагаме с начини да проверим и средства да се справяме с такива проблеми, ако те възникнат. Гаднярите от Тлейлакс се опитаха само веднъж да ни измамят и платиха скъпо за своята грешка.
— Звучи успокояващо. Господарят Лито изпрати ли някакво съобщение за мен?
— Каза ни да те уверим — отговори Лули, — че все още те обича така, както са те обичали всички атреиди.
Очевидно бе впечатлена от собствените си думи. Айдахо се поотпусна. Като стар и високо ценен служител с големи достойнства, превъзходно подготвен от самите атреиди, за него не беше трудно да прецени някои аспекти на сегашната среща. Двете жени бяха много добре обучени за фанатично подчинение. Така че ако маската скриваше самоличността на тази амазонка, със сигурност имаше още много с подобна физика. Всичко това говореше за опасности около Лито, опасности, които продължаваха да изискват фините услуги на шпиони, както и изграден с богато въображение арсенал от оръжия.
Лули погледна към спътницата си и каза:
— Какво ще речеш, Приятелко?
— Може да отиде в Цитаделата — отвърна маскираната. — Това място не е читаво. Тук е имало тлейлаксианци.