— Топла баня и смяна на дрехите би било много приятно нещо — вметна Айдахо.
Лули не бе отместила погледа си от другата жена.
— Сигурна ли си?
— Мъдростта на господаря не се поставя под въпрос — отговори маскираната.
На Айдахо не му допадна фанатичната нотка в гласа на Приятелката, но бе напълно сигурен в честността на атреидите. Можеха да изглеждат цинични и жестоки за външните хора и враговете, но към своите бяха искрени и предани. А над всичко останало атреидите бяха лоялни към самите себе си.
И аз съм един от тях — помисли. — Но какво ли е станало с мен, за да дойда като заместник!
Вече беше напълно уверен, че и двете няма да отговорят на подобен въпрос.
Лито ще го направи.
— Ще тръгваме ли? — попита Айдахо. — Горя от нетърпение да отмия от себе си миризмата на мръсните тлейлаксианци.
Лули му се усмихна широко.
— Ела. Сама ще те изкъпя.
„Враговете ви правят по-силни. Съюзниците ви отслабват.
Казвам го с надеждата, че ще ви помогне да разберете защо постъпвам по този начин при сигурните признаци, че в моята Империя се струпват големи сили с едно-единствено желание — да ме унищожат. Вие, четящите тези думи, можете да знаете много добре какво се случи, но се съмнявам, че го разбирате.“
Церемонията на „представянето“, с която започна срещата на затворниците, се проточи сякаш безконечно за Сиона. Тя седеше на първия ред и гледаше навсякъде, само не в Топри, който ръководеше ритуала на няколко крачки от нея. Никога не бяха използвали тази стая от сервизните помещения, издълбани под Онн, но тя толкова много приличаше на всички техни други места за събирания, че с пълно основание можеше да се приеме за стандартен модел.
Сборна зала на размирниците, клас Б — помисли Сиона.
Явно „залата“ бе предназначена за складова камера, така че фиксираните светоглобуси бяха пренастроени в еднообразен бял блясък. Беше дълга около трийсет стъпки и малко по-тясна. До нея можеше да се стигне само през лабиринтна серия от подобни камери, една от които — подходящо обзаведена със здрави и твърди сгъваеми столове — бе предназначена за спално помещение на сервизния персонал. Деветнайсет от приятелите-бунтари на Сиона бяха заели местата около нея с изключение на няколко, оставени за закъснелите, които все пак можеха да дойдат на сбирката.
Времето беше подбрано между нощната и утринната смяна с цел да се прикрие притокът на повече хора в плътно заетите сервизни помещения. Повечето от размирниците бяха пременени като работници в енергийния сектор — тънки сиви панталони и куртки за еднократна употреба. Неколцина, включително Сиона, бяха облечени в зелените униформи на машинни инспектори.
Гласът на Топри се носеше с настойчива монотонност в залата. За отбелязване бе, че сега той изобщо не писукаше, следвайки хода на церемонията. Всъщност трябваше да се признае, че се представяше доста добре за целта, особено в очите на нововербуваните. Самата Сиона бе започнала да гледа на него по друг начин след рязко изразеното недоверие на Найла. Дружката й умееше да говори с язвителна искреност, която веднага смъкваше маските. След последния им сблъсък бе научила за Топри доста неща.
Тя най-после се обърна и погледна към него. Студената сребриста светлина никак не бе подходяща за бледата му кожа. Служеше си с имитация на кристален нож(*) по време на церемонията — контрабандно копие, закупено от музейните свободни. Гледайки острието в ръцете му, тя си спомни за протичането на сделката. Идеята беше на Топри и тогава я бе приела за подходяща. Той я заведе на срещата в един бордей в покрайнините на Онн, излизайки от града с падането на здрача. Бяха чакали вечерта, така че тъмнината да скрие пристигането на свободните от музея. Не им се позволяваше излизане от техните жилища в сийча без специално разрешение от Бог-Императора.
Вече почти се бе отказала и се канеше да си тръгва, когато свободният пристигна като сянка на нощта, оставяйки свитата си за стража отвън до вратата. Топри и Сиона седяха на груба пейка, опряна о влажна стена в съвършено празна стая. Единствената светлина идваше от мъждив факел, прикрепен на пръчка, забучена в ронещата се кирпичена стена.
Първите думи на свободния я изпълниха с опасения:
— Носите ли парите?
Двамата бяха станали при неговото влизане. Въпросът му като че ли не направи никакво впечатление на Топри. Той потупа кесията под дрехата си, накарвайки я да звънне.