— Кой се опита да го убие?
— Дънкан Айдахо.
Найла силно въздъхна. Из залата се чуха и други сподавени звуци на изненада — някои шумно поеха дъх, други се смръщиха.
— Айдахо мъртъв ли е? — запита Сиона.
— Предполагам, но Червея отказва да го потвърди…
— Защо мислиш, че е мъртъв?
— Тлейлаксианците вече пратиха нов гола.
— Разбирам.
Тя се обърна към Найла и й направи знак; помощничката се отдалечи встрани и се върна с малък пакет, увит в розова хартия от сука, с която продавачите пакетираха дребните покупки. Подаде й пакетчето.
— Ето цената на нашето мълчание — каза Сиона, връчвайки го на Кобат. — Затова позволихме на Топри да те доведе тук тази нощ.
Посланикът взе пакетчето, без да сваля поглед от лицето й.
— Какво мълчание? — попита той.
— Поемаме задължението да не уведомяваме Сдружението и Сестринството, че ги мамите.
— Не ги ма…
— Не се прави на глупак!
Кобат преглътна с труд. Бе разбрал смисъла на казаното от нея: вярно или не, ако бунтарите разпространяха думите му, всички щяха да повярват. Проява на „здрав разум“, както обичаше да казва Топри.
Сиона погледна към дебеланкото, застанал непосредствено зад Кобат. Никой не се бе присъединил към бунта заради „здравия разум“. Нима Топри не си даваше сметка, че този „здрав разум“ би могъл да го издаде? Тя отново се обърна към Кобат.
— Какво има в пакетчето? — попита той.
В начина, по който го стори, нещо подсказваше, че вече знае отговора на въпроса си.
— Дреболия, която пращам на Икс. Ще я занесеш от мое име. Това са копия от двата тома, задигнати от крепостта на Червея.
Кобат бързо погледна към онова, което държеше в ръцете си. Нямаше съмнение, че ужасно му се иска да го захвърли, че поетият риск с присъединяването към бунта за него се е оказал товар, по-опасен от очаквания. Той изгледа със смръщено лице Топри, сякаш му казваше: „Защо не ме предупреди?“
— Какво… — посланикът отново се взря в Сиона и се изкашля. — Какви са тези… томове?
— Може би твоите хора ще ни обяснят. Предполагаме, че са думи на самия Червей, но така зашифровани, че не можем да ги прочетем.
— И защо мислите, че ние…
— Вас, иксианците, ви бива за такива неща.
— А ако не успеем? Тя сви рамене.
— Няма да ви обвиняваме. Но ако си послужите с тях за други цели или забравите да ни известите подробно за успеха…
— Кой може да е сигурен, че ние…
— Не сме заложили само на вас. Съществуват още екземпляри. Мисля, че нито Сестринството, нито Сдружението ще проявят колебание, ако им се удаде възможност да опитат с дешифрирането им.
Кобат мушна пакета под мишница и го притисна към тялото си.
— Какво те кара да вярваш, че Червея не знае за вашите намерения, както и за това събиране?
— Мисля, че знае много повече, та дори и кой е отнесъл томовете. Баща ми твърди, че той може да прозира в бъдещето за всичко.
— Значи баща ти вярва в Устната История!
— Всички присъстващи вярват в нея. По основните въпроси няма различия между Устната и официалната история.
— Тогава защо Червея не прави нищо срещу вас?
Тя посочи пакета под мишницата му:
— Може би отговорът е там.
— Или вие и тези загадъчни томове не са реална опасност за него! — Кобат не скри гнева си, тъй като никак не обичаше да взима решения по чужда воля.
— Възможно е. Кажи ми, защо спомена Устната История?
Посланикът отново долови познатата заплаха.
— В нея се казва, че Червея не е способен да има човешки чувства.
— Не това е причината. Имаш още една възможност да ми я съобщиш.
Найла доближи на две крачки до Кобат.
— Аз… Ами, казаха ми да прегледам отново Устната История, преди да дойда тук, защото вашите хора…
Той сви рамене.
— Защото я преповтаряме на глас, нали?
— Да.
— Кой ти го каза?
Посланикът преглътна, отправи боязлив поглед към Топри и сетне отново се втренчи в Сиона.
— Топри ли беше?
— Мислех, че ще му помогне да ни разбере — каза споменатият.
— И му съобщи името на своя водач — додаде Сиона.
— Вече го знаеше! — намери отново пискливия си глас дебеланкото.
— Коя по-специално част от Устната История ти беше казано да прегледаш отново? — запита Сиона.
— Ами… родословието на атреидите.
— Значи, сега си мислиш, че знаеш защо хората се присъединяват към мен и към бунта.
— В Устната История е казано как се отнася той към всички от атреидското родословно дърво!
— Тоест, вдъхва ни известна надежда, а после ни придърпва към себе си, така ли? — Гласът на Сиона бе измамливо безизразен.
— Точно така постъпи със собствения ти баща — кимна Кобат.