ИНКВ.: Но не и собственото си време. Утвърдена си за посланик в Двора на господаря Лито — Бог-Императора на познатия нам свят.
„Не трябва да забравяте, че поисквайки сам от себе си, имах на разположение всяка възможна експертиза, позната в нашата история Именно от този океан от отрупана енергия се ползвам, когато отправям предупреждение към манталитета на военните. Ако не сте чували стенанията и виковете на ранените и умиращите, вие не знаете нищо за войната. Слушал съм ги толкова много, че мисълта за тях ме преследва Самият аз съм викал след привършила битка. Страдал съм от рани във всички епохи — рани от юмрук, тояга и камък, от отнесен от снаряд крайник и от бронзов меч, от боздуган и оръдие, от стрели лазестрели, от тихомълком задушаващата прах след ядрен взрив, от удар с биологични оръжия, които почернят езика и задавят белите дробове, от бясната струя на пламък и мълчаливото пълзене на бавнодействащи отрови, както и от много други, за които не ще споменавам…! Виждал съм ги и сам познавам мъките от тях. На онези, които се осмелят да попитат защо говоря за тия неща, аз казвам: «С всички памети, събрани в мен, не мога да сторя нищо друго. Не съм мерзавец, а някога бях и човек.» BUK“
В горещия сезон, когато спътниковите регулатори на времето бяха заставяни да се сражават с ветровете над обширните морета, вечерта често биваше срещана с дъждове в окрайнините на Сарийър. Пристигнал след едно от редовните си посещения и огледи на границите на Цитаделата, Монео бе изненадан от такъв внезапно ливнал дъжд. Часови от Говорещите с риби на южния портал му помогна да свали подгизналото си наметало. Беше набита здравенячка с ъгловато лице — истинска представителка на типа, предпочитан от Лито за стража.
— Скапаните спътникови регулатори трябва да бъдат програмирани за самоусъвършенстване — каза тя, поемайки наметалото му.
Монео потвърди с отсечено кимване, преди да поеме по стъпалата към жилището си. Цялата стража от Говорещите с риби знаеше добре за ненавистта на Императора към влагата, но никой не разполагаше с подробните наблюдения на иконома по този въпрос.
Червея е, който мрази водата — помисли Монео. — Защото Шай-хулуд копнее за Дюн.
Той стигна до жилището си, изсуши се и облече чисти дрехи, преди да слезе в криптата. Не си струваше да провокира враждебност у господаря Лито. Трябваше да проведе дълъг и откровен разговор с него за предстоящото пътуване до Празничния град Онн.
Облегна се на една от стените на спускащия се асансьор и затвори очи. Умората го връхлетя незабавно. Знаеше, че от много дни насам не беше спал достатъчно, а промяна в програмата не се предвиждаше. Той буквално завиждаше на Лито, очевидно освободен от потребността за сън. Няколко часа полуотпускане на месец бяха напълно достатъчни за Бог-Императора.
Мирисът на подземните помещения и спирането на подемника рязко го извадиха от кратката дрямка, подобна на котешки сън. Той отвори очи и потърси с поглед Бог-Императора, разположен в Царската кола в средата на огромното помещение. Вече напълно дойде на себе си и закрачи бързо по познатия дълъг път, долавящ с всяка своя фибра страховитото присъствие на Лито. Както бе очаквал, той и сега беше буден и с изострени сетива. Поне това му се стори добра поличба.
Лито беше чул приближаващия асансьор и видя сепването на Монео. Човекът изглеждаше уморен и това бе напълно разбираемо. Традиционното пътуване до Онн предстоеше с цялата си уморителна бизнес бъркотия с другопланетни посетители, ритуала на Говорещите с риби, опознаването на новите посланици, смяната на императорската гвардия, освобождаванията и назначенията, а този път и заради последния гола Дънкан Айдахо, комуто предстоеше постепенно и плавно навлизане в апаратните дела на Империята. Монео беше зает с непрекъснато растящата камара от всевъзможни подробности, пък и годините му си казваха думата.
Я да видя — помисли Лито. — Той ще навърши сто и осемнайсет тъкмо през седмицата след нашето завръщане от Онн.
Икономът можеше да живее много пъти по толкова, ако поемеше подправка, но той упорито отказваше. Бе навлязъл в онова особено състояние в битието на човека, когато започва да копнее за смъртта. Възпираше го единствено желанието му да види Сиона назначена на висшата длъжност, за която отдавна я подготвяше — директор на имперското общество на Говорещите с риби.
Моите хурии — както обикновено ги наричаше Малки.
А знаеше и за намерението на господаря да чифтоса дъщеря му с Дънкан. Изглежда бе дошло време.