— Ала твоят поглед във времето, господарю, задължително се различава от моя.
— Когато става дума за безкрая, всеки дългосрочен период от време всъщност е кратък.
— Но в никакъв случай не остава място за правила, господарю! — В гласа на иконома прозвуча истерична нотка.
Лито се усмихна, за да му даде възможност да се отпусне:
— Освен за едно. Обикновено решенията, взети за по-кратък период от време, се оказват неправилни в дългосрочен аспект.
Монео завъртя глава, обзет от пълно объркване:
— Но, господарю, твоята перспектива е…
— Времето изтича за наблюдателя, поставен в дадени граници. Не съществуват затворени системи. Дори само поразтеглям очертанията на вече заложен модел.
Мъжът под него отклони за миг вниманието си от лицето му и се загледа в просторните коридори на подземния мавзолей. И аз ще остана тук някой ден — помисли Монео. — Златната Пътека ще продължи, но аз ще свърша. Разбира се, това не беше важно. Единствено Златната Пътека, която той самият долавяше като непрекъсваема продължителност, единствено тя имаше смисъл. Отново съсредоточи вниманието си в Лито, но не към абсолютната синева на очите му. Наистина, спотайваше ли се хищник в това огромно тяло?
— Така, значи не проумяваш ролята на хищника, а? — каза Лито.
Думите му сякаш бяха току-що прочетена мисъл. Икономът се стресна и срещна неговия поглед.
— С ума си и ти разбираш, че някаква смърт ще споходи дори мен — продължи безизразно. — Но не можеш да го повярваш.
— Как да възприема нещо, което не съм виждал?
Никога не се бе чувствал толкова изоставен и наплашен. Какво целеше Бог-Императора? Слязох тук, за да обсъдя нещата около ритуалното пътуване. Както и да разбера какви са намеренията му за Сиона… Трябва ли сега да мисля, че е решил да се забавлява с мен?
— Да поговорим за Сиона — каза Лито.
Отново четене на мисли!
— Кога ще я подложиш на изпитание, господарю?
През цялото време съзнанието му беше изпълнено с тази мисъл, но след като я изрече, сам се изплаши от нея.
— Скоро.
— Господарю, прости ми, но сигурно знаеш колко много се тревожа за добруването на единственото си дете.
— Монео, и други са оцелявали след теста. Ти също, впрочем.
Икономът преглътна при спомена за прекомерно изострената си чувствителност около Златната Пътека.
— Майка ми ме беше подготвила, а Сиона няма майка.
— Да, но има Говорещите с риби. Има и теб.
— Злополуките не са изключени, повелителю.
Сълзи изпълниха очите на Монео.
Лито отмести погледа си от него и помисли: Раздира го предаността му към мен и любовта към дъщеря му. Колко затрогваща е грижата за потомството. А защо не може да проумее, че целият човешки род е моето единствено дете!
Обърнал се отново към него, каза:
— Правилно е наблюдението ти, че дори в моя свят стават нещастни случаи. Това не ти ли говори нещо?
— Господарю, не би ли могъл само този път…
— Монео! Нали не искаш от мен да облека във власт слабоволен ръководител?
Икономът отстъпи крачка назад.
— Не, господарю. В никакъв случай.
— Тогава имай доверие в силата на Сиона.
Човекът под него изпъна рамене.
— Ще сторя, каквото съм длъжен.
— Тя трябва да осъзнае задълженията си като една от атреидите.
— Да, господарю, разбира се.
— А това, Монео, не се ли отнася и за нас?
— Не го отричам, господарю. Кога ще я представиш на новия Дънкан?
— Най-напред е изпитанието.
Икономът сведе поглед към студения под на криптата.
Много често гледа към пода — помисли Лито. — Какво ли би могъл да вижда там? Дали не са хилядолетните следи, оставени от моята кола? О-о, не — взира се в дълбините на царствата от богатство и тайнственост, в които се надява да отиде скоро.
Монео отново вдигна очи към лицето на Лито.
— Господарю, надявам се, че компанията на новия Дънкан ще й се понрави.
— Бъди напълно сигурен. Тлейлаксианците са ми го изпратили без никакви изменения.
— Звучи успокоително, господарю.
— Със сигурност вече си отбелязал, че генотипът му е удивително привлекателен за жените.
— Забелязал съм, господарю.
— В тези спокойно съзерцаващи очи, в ясно изразените черти на лицето и в неговата коса, също като козината на чер козел, има нещо, което настройва женската психика на положителна реакция.
— Както кажеш, господарю.
— Знаеш ли, че в този момент е с Говорещите с риби?
— Уведомиха ме, повелителю.
Лито се усмихна. Разбира се, той не можеше да не бъде уведомен. После каза: