Найла се движеше с бавна и равномерна крачка, изкачвайки витите стъпала, водещи до залата за аудиенции на Бог-Императора, на самия връх на южната кула в Цитаделата. При всяко прекосяване на югоизточната арка на кулата, през тесните отвори на прозорците я пресрещаха златисти лъчи, пресичащи пътя й. Тя знаеше, че в централната част на стената има асансьорна шахта за измайсторения от иксианците подемник, достатъчно голям, за да изкачва до върха огромното тяло на господаря, така че не съществуваше проблем за нейната значително по-скромна фигура. Но не се чувстваше засегната от факта, че е длъжна да се задоволи със стълбището.
Ветрецът, преминаващ през тесните отвори на прозорците, донасяше мирис на опален кремък и пясък. Ниско полегналото слънце разпалваше по вътрешната стена петънца, подобни на отблясъци от изкопана руда, които просветваха като рубини. От време на време изкачващата се хвърляше поглед през тесните отвори към дюните. Но не спря нито веднъж, за да се наслади на околния пейзаж отвисоко.
„Найла, търпението ти е героично“ — бе й казал веднъж господарят Лито.
И сега тя усети топлинка при спомена за думите му.
Лито следеше изкачването й по дългата стълба, която се виеше около тръбообразната асансьорна шахта, сътворена от иксианците. Наблюдаваше Найла с помощта на иксианско приспособление, показващо нейния приближаващ се образ в част от обхвата на триизмерното изображение пред погледа му.
С каква точност се движи — помисли той.
Знаеше, че тази прецизност идва от една пламенна и искрена непринуденост.
Младата беше облечена в синьото униформено одеяние на Говорещите с риби и късо наметало без ястреба отляво. След като мина покрай часовата будка в подножието на кулата, тя смъкна безформената маска, която носеше по личното му нареждане при посещенията си. Нейното едро мускулесто тяло не се различаваше от телата на много други от състава на гвардията, но лицето й не му напомняше на никое в паметта му — почти правоъгълно, с уста, която сякаш прекосяваше и двете бузи, като причината за подобна илюзия бяха дълбоките раздалечени гънки в ъгълчетата й. Найла имаше светло-зелени очи, а плътно стегнатата коса беше с цвета на слонова кост. Челото й подсилваше представата за правоъгълно лице, защото се спускаше почти отвесно; светлите й вежди често оставаха незабележими поради непреодолимата острота на погледа. Носът й напомняше тясна неизпъкнала линия, завършваща близо до устата с тънки устни.
Когато говореше, големите й челюсти се отваряха и затваряха също като на някой праисторически звяр. Силата й, позната на малцина извън корпуса на Говорещите с риби, беше направо легендарна. Лито бе виждал как вдига с една ръка стокилограмов мъж. Присъствието й на Аракис бе уредено без намесата на Монео, макар икономът да знаеше, че господарят използва своите Говорещи с риби за тайни агенти.
Той отклони погледа си от бавно пристъпващото изображение и го насочи към широко открилото се свободно пространство на пустинята в южна посока. Цветовете на далечните зъбери затанцуваха пред вътрешния му поглед — кафяво, златисто и тъмно-кехлибарено. На далечната огромна острозъба скала се виждаше розова ивица, подобна на отсенката върху перата на бяла чапла. Белите чапли вече ги нямаше никъде, освен в паметта му; достатъчно беше само да изтегли пред вътрешния си поглед светлия пастел на каменна ивица, наподобяваща панделка, и изчезналата отдавна птица прелиташе покрай него.
Той знаеше, че продължителното изкачване ще надвие дори Найла. И наистина тя най-после спря, за да почине там, където винаги спираше — на две стъпала след означението за три четвърти от дължината на цялата стълба. Това също бе част от пословичната й прецизност — една от причините, поради които я бе повикал обратно от далечния гарнизон на Сепрек.
Някакъв ястреб, останал от времената на Дюн, прелетя покрай отвора само на няколко разтега, с крила до стената на кулата. Птицата бе приковала вниманието си в сенчестия участък при основата на Цитаделата. Лито знаеше, че там изскачат дребни животинки. Отвъд линията, очертана от ястреба, далеко на хоризонта се надигаха облаци.
Колко странно бе всичко това за старите свободни, събрани в него — облаци, дъжд и открити водни пространства на Аракис!