С изключение на този последен къс от пустинята — моята Сарийър — премоделирането на Дюн в днешната потънала в зеленина Аракис продължи без сянка от пощада още от първите дни на моето царуване — напомни той на вътрешните гласове.
Помисли, че влиянието на географията върху историята остава почти незабележимо. Човешките същества определено обръщаха по-голямо внимание на влиянието на историята върху географията.
Кой притежава тази течаща река? Тази злачна долина? А полуострова? А планетата?
Нито един от нас.
Найла отново тръгна нагоре, приковала погледа си в оставащата част от стълбата. Мислите на Лито се върнаха към нея.
В много отношения тя е най-полезният помощник, когото съм имал. Аз съм нейният Бог. Тя ме боготвори, без да се замисля. Дори когато на шега поставям под съмнение нейната преданост, приема го като обичайно изпитание. Защото знае, че може да премине през всички изпитания.
Когато я изпрати при заговорниците и й нареди да изпълнява заповедите на Сиона, Найла не попита за нищо. При някакво съмнение от нейна страна, дори изречено на глас, мислите й бяха достатъчни, за да възвърне вярата си. Ала последните й послания недвусмислено показваха, че се нуждае от Свещеното Присъствие, за да възстанови отново вътрешната си сила.
Спомни си първия разговор с нея, когато жената буквално трепереше, разтърсвана от желанието си да угоди:
— Дори ако те прати да ме убиеш, трябва да се подчиниш. Тя никога не бива да научи, че служиш на мен.
— Повелителю, никой не може да те убие.
— Но ти трябва да изпълниш заповедта на Сиона.
— Разбира се, господарю. Изпълнявам това, което наредиш.
— Длъжна си да й се подчиняваш за всичко.
— Ще бъде изпълнено, господарю.
Ето още едно изпитание. Найла не подлага на съмнение моите проверки. За нея те са като ухапвания на бълха. Господарят нарежда, така ли? Тя се подчинява и изпълнява. Не бива да има никаква промяна в това отношение по моя вина.
„В старите времена от нея щеше да излезе превъзходна шейдаут(*)“ — помисли Лито. Поради тази именно причина бе й дал кристален нож, автентичен и запазен още от Сийч Табър.
Някога бе принадлежал на една от жените на Стилгар. Найла го носеше скрит в калъфка под горните си дрехи по-скоро като талисман, отколкото като оръжие. Връчи й ножа съгласно правилата на древния ритуал, но самата церемония го изненада, защото събуди в него спомен за емоции, които смяташе за забравени отколе и завинаги.
— Това е зъбът на Шай-хулуд.
Бе й подал острието със собствените си ръце, покрити със сребриста кожа.
— Вземи го, за да станеш част от миналото и от бъдещето. Но ако го опетниш, миналото няма да остави за теб никакво бъдеще.
Найла взе ножа, а след него и калъфката.
— Пусни малко кръв от върха на пръста си — нареди й той.
Тя се подчини.
— А сега го прибери. И никога не вади ножа, без да пуснеш кръв с него.
Найла изпълни и второто му нареждане.
Докато следеше приближаващото й изображение, той долови отсенка на скръбно чувство в мислите си, предизвикано от спомена за церемонията. Ако не е било обработено и фиксирано по способа на свободните, острието прогресивно се превръщаше в чуплива и безполезна вещ. Щеше да се съхрани като кристален нож докато Найла е жива и малко време след това.
Захвърлих късче от миналото.
Тъжно е, че някогашната шейдаут се бе превърнала в днешна Говореща с риби. И един истински кристален нож беше използван, за да привърже още по-здраво служителя към неговия господар. Той знаеше, че според някои, неговите Говорещи с риби всъщност са жрици — вариант на отговора, който самият Бог-Император бе дал на светите майки.
Създава друга религия — мълвяха в „Бин Джезърит“.
Пълна глупост! Не съм създал религия. Аз съм религията!
Найла влезе в светилището на кулата и застана на три крачки от колата на Лито, без да поглежда нагоре като израз на пълно подчинение.
Все още в плен на спомените си, Лито каза:
— Погледни ме, жено!
Тя изпълни заповедта.
— Създадох една свещена, но крайно отблъскваща действителност! — поде той. — Религията, витаеща около моята личност, ме изпълва с отвращение!
— Тъй вярно, господарю.
Зелените очи на Найла, разположени над златистите възглавнички на бузите й, се бяха взрели в него без въпроси, без разбиране, без интерес към някакъв отговор.
Ако я изпратя навън да ми събере звезди, тя ще отиде и ще се опита да го направи. Сега е решила, че я подлагам на ново изпитание. Мисля, че би могла и да ме мрази истински.
— Тази проклета религия ще свърши с мен! — изкрещя той. — Защо би трябвало да искам стоварването на друга вяра върху моя народ? Религиите рухват от само себе си, също като империите и отделните личности! Абсолютно едно и също е.