— Чувам гласа на Пол, но не го виждам — каза Айдахо.
Не се опитваше да скрие обзелото го чувство на смут и безсилие, а буквално го изля с гласа си.
Защо един атреид разиграва подобна глупава игра? Пол наистина загина много отдавна, а това е Лито, който пренася възкръсналите спомени от паметта му, както и от паметите на мнозина други, ако може да се вярва на приказките на тлейлаксианците.
— Обяснили са ти, че си само последният в дълга редица от копия — каза Лито.
— Не си спомням нищо подобно.
Долови истеричните нотки в гласа на Дънкан, едва-едва прикрити с перченето на воина. Тази проклета реставрационна тактика на тлейлаксианците, прилагана след изваждането от аксолотловите резервоари, и сега бе довела до обичайния мисловен хаос. Настоящият Дънкан бе пристигнал в почти шоково състояние, изпълнен със силно подозрение, че не е с ума си. Лито знаеше, че трябва да прибегне към най-фини средства, за да вдъхне доверие и успокои клетника. Щеше да бъде от полза и за двамата.
— Дънкан, много неща се промениха — каза той. — Но едно си е останало същото. Аз и сега съм Атреидски.
— Разправят, че тялото ти…
— Да, то наистина се е променило.
— Гадни тлейлаксианци! Опитаха се да ме подготвят да убия някого, подобен на тебе… Внезапно си спомних кой съм, а после се появи… Може ли да е бил гола на Муад’Диб?
— Не. Бил е имитатор-лицетанцьор, уверявам те.
— Говореше и приличаше толкова много на… Сигурен ли си?
— Актьор, нищо повече. Оцеля ли?
— Разбира се. По този начин разбудиха спомените ми. Обясниха ми цялата проклетия. Вярно ли е?
— Вярно е, Дънкан. Направо ми е отвратително, но си позволявам да го направя заради удоволствието, което изпитвам, когато сме заедно.
Потенциалните жертви винаги оцеляват — помисли Лито. — Поне Дънкановците, както виждам. Ставаха и провали: цбит фалшив Пол и прахосани голи. Но под ръка имаше достатъчно много клетки, запазени грижливо от оригинала.
— А как стоят нещата с твоето тяло? — попита Айдахо.
Сега Муад’Диб можеше да се оттегли; заговори с обичайния си глас:
— Приех пясъчните твари като своя собствена кожа. Оттогава те ме променят.
— Защо?
— Ще ти обясня, когато трябва.
— Тлейлаксианците казват, че приличаш на пясъчен червей.
— А какво е мнението на моите Говорещи с риби?
— Те твърдят, че си Бог. Защо ги наричаш така?
— Заради едно старо, но остроумно хрумване. Първите жрици говореха в сънищата си с риби. По този начин са научили ценни неща.
— Откъде знаеш?
— Аз съм онези жени, както и всичко, дошло преди и след тях.
Дочу трудното преглъщане на Айдахо.
— Сега разбирам защо е тъмно. Даваш ми възможност да се адаптирам.
— Дънкан, винаги си бил бързак.
Освен когато си досадно бавен.
— Откога се променяш?
— Повече от три хиляди и петстотин години.
— Значи е вярно казаното ми от тлейлаксианците.
— Вече рядко се опитват да лъжат.
— Това е много време.
— Твърде много.
— А тлейлаксианците… Много пъти ли са ме копирали?
— Да.
Сега ще ме попиташ колко пъти.
— Колко?
— Бих ти предоставил документацията за самостоятелно ползване.
И така, почва се — помисли Лито.
Този момент от разговора изглежда винаги задоволяваше интереса на Дънкановците, също както те неизменно задаваха въпроса: „Колко като мен?“
Не се различаваха с нищо по отношение на плътта, а между голите с общ произход не преминаваха общи възпоминания.
— Спомням си своята смърт — каза Айдахо. — Мечовете на харконите, много от които се опитват да стигнат до теб и Джесика.
Лито си послужи отново с гласа на Муад’Диб:
— Бях там, Дънкан.
— Аз съм заместник, нали? — попита Айдахо.
— Така е.
— А как другите… Искам да попитам, как умря той?
— Всяка плът се износва. Отбелязано е в записките.
Лито зачака търпеливо, питайки се колко време ще бъде необходимо, докато отдавна омръзналата му история престане да задоволява любопитството и на този гола.
— Как изглеждаш всъщност? — запита Айдахо. — За какво тяло на червей разказват тлейлаксианците?
— Някой ден от него наистина ще тръгнат определен вид червеи. Метаморфозата е доста напреднала.
— Как да разбирам това определен вид?
— Създанието ще притежава повече нервни възли и разклонения. Ще може да осъзнава.