— Не би ли светнал? Искам да те видя.
Лито включи прожекторите. Блестяща светлина заля залата. Черните стени и осветителната система бяха замислени така, че да е максимално фокусирана в Лито, всеки детайл от тялото, на когото се виждаше напълно отчетливо.
Погледът на Айдахо опипа мигновено сякаш шлифованото сребристосиво туловище, отбеляза началото на пръстеновидните секции на пясъчния червей, змиевидните извивки, както и малките изпъкнали места, които някога са били крака и стъпала, а сега едното бе като че ли по-късо от другото. После вниманието му се върна към ръцете и китките, които не бяха загубили нищо от предишната си форма, докато най-сетне се прикова върху закачуленото лице с розова кожа, почти скрито в огромната, сякаш безкрайна маса и абсурдно напомнящо вулканичен разлив.
— Е, Дънкан — рече Лито, — беше предупреден.
Айдахо посочи мълчаливо тялото в предходна форма на червей.
Лито запита вместо него:
— Защо, нали?
Голата кимна.
— Дънкан, аз все още съм Атреидски и твърдя пред теб с цялата чест на това име, че причините бяха от непреодолимо естество.
— Какво би могло…
— Постепенно ще разбереш.
Айдахо само поклати глава с отрицаващ жест.
— Стигането до истината не е приятно — каза Лито. — Налага се първо да научиш други неща. Вярвай на думата на един Атреидски.
С течение на вековете той бе открил, че призивът му за искрена преданост на Айдахо към всичко, свързано с атреидите, неизменно успокоява буйния извор на въпроси от лично естество. Формулата отново сработи.
— Изглежда, че трябва да служа отново на атреидите — рече Айдахо. — Звучи ми познато. Така ли е?
— В много отношения е така, стари приятелю.
— Може би стар за теб, но не и за мене. Каква ще бъде службата ми?
— Говорещите с риби не ти ли казаха?
— Обясниха ми, че ще съм командир на твоята елитна гвардия, подбрана измежду тях. Не го разбирам. Армия от жени?
— Трябва ми доверен другар, който може да води моята гвардия. Възразяваш ли?
— А защо от жени?
— Съществуват някои различия в поведението на двата пола, които превръщат жените в особено ценен субект за въпросната роля.
— Не отговори на въпроса ми.
— Мислиш, че са неподходящи ли?
— Някои от тях са доста ячки и твърди, но…
— Нима други са били, хм, меки с тебе?
Айдахо пламна.
За Лито поведението му беше очарователно. Дънкановците бяха измежду малцината човешки същества, които днес можеха да го направят. Съвсем разбираема реакция, защото оставаше продукт на тяхната ранна подготовка, на чувството им за лична чест — истинска постъпка на рицар.
— Не разбирам как се доверяваш на жени, за да те защитават — отбеляза най-сетне Айдахо. Червенината бавно се оцеждаше от бузите му. Той отново погледна към Лито.
— Винаги съм им вярвал така, както вярвам и на теб, а залогът е моят живот.
— Ние от какво те защитаваме всъщност?
— Монео и Говорещите с риби ще те въведат в нещата.
Айдахо пристъпваше от крак на крак и тялото му сякаш се поклащаше в такта на сърдечния ритъм. Огледа малката зала, без да концентрира никъде погледа си. После рязко, воден от внезапно взето решение, се втренчи в Лито.
— Как да се обръщам към теб? Това беше очакваният знак на приемането.
— Господарю Лито, става ли?
— Да… господарю — Айдахо впи погледа си право в наситено сините му очи на свободен. — Вярно ли е, както казват Говорещите с риби, че в теб са спомените на…
— Дънкан, тук сме всички — обади се той с гласа на дядо си по бащина линия.
А след него:
— Е, Дънкан, дори жените са тук — чу се гласът на Джесика, баба му по същата линия.
— Познаваш ги добре — каза Лито, — а и те също те знаят.
Айдахо бавно и накъсано си пое дъх.
— Ще ми трябва малко време да посвикна.
— Моята първоначална реакция беше същата.
Голата внезапно се разтърси от гръмък смях; според Лито безобидната шега не го заслужаваше, но той търпеливо запази мълчание. Айдахо попита:
— Твоите Говорещи с риби трябваше да се погрижат за доброто ми настроение, нали?
— Успяха ли?
Мъжът се взря в лицето на Лито, разпознавайки отличителните черти на атреидите.
— Вие винаги знаете всичко за мен — рече той.
— Така е по-добре — отбеляза Лито. — Вече започваш за възприемаш, че аз не съм само един Атреидски. А всичките взети заедно.
— Веднъж и Пол го каза.
— Така беше! — отговори Муад’Диб, доколкото първообразът можеше да бъде предаден с гласа и акцента.
Айдахо преглътна и отклони погледа си към вратата на залата.
— Ти отне нещо от нас — смутолеви той. — Усещам го. Тези жени… После и Монео…