Ние срещу теб — помисли Лито. — Дънкановците винаги взимат страната на хората.
Другият отново съсредоточи вниманието си върху неговото лице:
— А какво ни даде в замяна?
— Мира на Лито! В цялата Империя.
— Да, виждам, че всички до един са върховно щастливи! Поради тази причина ли ти трябва лична гвардия?
Лито се засмя.
— В действителност моят мир е наложено спокойствие. А човешкият род има дълга история на активни действия срещу спокойствието.
— И затова ни предоставяш Говорещите с риби.
— Както и една йерархия, в която няма как и кого да объркаш.
— Женска армия — тихо повтори Айдахо.
— Висшата сила, която укротява мъжа — вметна Лито. — Сексът винаги е бил средство за възпиране на агресивния мъжкар.
— И с това ли се занимаваш?
— Те предвардват или омекотяват крайните изблици, които могат да причинят още по-болезнено насилие.
— И ги караш да вярват, че си бог. Не мисля, че това ми харесва.
— Проклятието на самотата е също така болезнено за мен, както и за теб!
Айдахо потръпна. Не това бе отговорът, който очакваше.
— Що за игра играеш, господарю Лито?
— Много стара, но с нови правила.
— Твоите правила!
— А може би трябва да върна всичко обратно на ПОСИТ, Ландсрада и Големите династии, така ли?
— Тлейлаксианците казват, че вече няма нищо, подобно на Ландсрада. Защото не разрешаваш самоуправление с действителна стойност.
— Е, добре. Бих могъл да отстъпя за „Бин Джезърит“. Или пък за иксианците или тлейлаксианците, а? А може би искаш да изнамеря някой нов барон Харконен, който да поеме властта над цялата Империя? Дънкан, кажи само една дума и аз ще абдикирам!
Погълнат от лавината на различни по смисъл значения, Айдахо отново поклати глава с отрицаващ жест.
— Поставена в неподходящи ръце — каза Лито, — монолитната централизирана власт се превръща в опасно и променящо с лекота характера си средство.
— А твоите ръце подходящи ли са?
— Не съм сигурен за своите ръце, Дънкан, но ще ти кажа, че съм напълно сигурен за ръцете на онези, които си отидоха преди мен. Защото ги познават.
Айдахо се обърна с гръб към Лито.
Какъв очарователен, типично човешки жест — помисли той. — Отказ, съчетан с приемане на собствената си уязвимост. Заговори на обърналия гърба си.
— С немалко право възразяваш на факта, че си служа с хората, без те напълно да го осъзнават и приемат.
Сега мъжът се извърна в профил, после завъртя глава, за да срещне погледа на закачуленото по-горе лице, и накрая се изпъна малко напред, втренчвайки се в наситено сините очи.
Изучава ме — помисли Лито, — но за мярка разполага само с лицето.
Атреидите бяха обучавали своите хора да четат фините сигнали на тялото и Айдахо беше добър в тази област, но видяното сега бе извън неговите възможности; той просто не достигаше дъното.
Голата се окашля:
— Кое е най-лошото, което би поискал от мене? Колко характерно за един Дънкан — помисли Лито.
Този се оказа истинска класика. Щеше да засвидетелства предаността си към Атреидски, комуто е дал клетва, но винаги ще извести, че няма да премине през личната граница на своя собствен морал.
— От теб ще бъде поискано да ме защитаваш от всичко, което може да ме застраши, а така също и да пазиш моята тайна.
— Каква тайна?
— Че имам уязвимо място.
— Че не си Бог?
— Не в този върховен смисъл.
— Твоите Говорещи с риби разказват за бунтовници.
— Които са реалност.
— Защо?
— Защото са млади и не съм успял да ги убедя, че моят път е за предпочитане. Много трудно е да убеждаваш младите, независимо за какво. Те се раждат, знаещи всичко.
— Досега не съм чувал никой Атреидски да се отнася така подигравателно към младите.
— Може би, защото съм невероятно стар — старост върху много още старост. И задачата ми става все по-трудна с всяко отминало поколение.
— Каква е задачата ти?
— Ще започнеш да я разбираш, докато двамата вървим по-нататък.
— Какво ще стане, ако те подведа? Твоите жени поемат ли моята роля?
— Опитвам се да не товаря с грях Говорещите с риби.
— В такъв случай ще натовариш мен, нали?
— Ако приемеш.
— Но ако видя, че си по-лош от харконите, ще се обърна срещу ти.
Колко характерно за един Дънкан. Те съизмерват злото единствено с харконите. Твърде малко знаят за него.
— Баронът поглъщаше цели планети, Дънкан — каза Лито. — Какво по-лошо от това?
— Да погълне Империята.
— В мен е моята Империя. Аз съм бременен с нея. Ще умра, когато я родя.