— Ако можех да повярвам…
— Ще поемеш ли командването на личната ми гвардия?
— Защо аз?
— Ти си най-добрият.
— Опасно дело, бих казал. От същата работа ли умряха моите предшественици?
— Някои.
— Бих искал да знам спомените на останалите!
— Не можеш да разполагаш с тях и да бъдеш самият ти.
— Все пак искам да се запозная…
— Ще стане.
— Значи, атреидите все още имат нужда от остър нож, така ли?
— Възлагат ти се задължения, подходящи само за Дънкан Айдахо.
— Каза, че ние… — Мъжът преглътна думите си и погледна към вратата, а после отново срещна погледа му.
Лито заговори, както би го сторил Муад’Диб, но със собствения си глас:
— Когато за последен път се изкачихме заедно до Сийч Табър, взаимната ни преданост беше пълна. Оттогава нищо не се е променило, съвършено нищо.
— Там беше баща ти.
— Бях самият аз!
Заповядващият глас на Пол Муад’Диб, идващ от грамадата памети на Лито, винаги хвърляше голите в трепет. Айдахо пошепна:
— Всички вие, събрани… В едно тяло… — Не довърши думите си.
Лито замълча. Решителният момент бе дошъл. Айдахо се усмихна с така добре познатото му изражение „Каквото ще да става!“ и отсече:
— Тогава ще говоря на първия Лито и на Пол, дето най-добре ме познават. Послужете си хубаво с мен, защото наистина ви обичах.
Лито затвори очи. Такива думи винаги го натъжаваха. Знаеше, че най-слабото му място беше обичта.
Монео, заслушан в разговора, се притече на помощ. Той влезе и попита:
— Господарю, да отведа ли Дънкан Айдахо при гвардията, която ще командва?
— Да.
Оказа се единствената произнесена от него дума.
Икономът хвана Айдахо за ръката и го изведе.
Добрият Монео — помисли Лито. — Толкова е отзивчив. Познава ме напълно, но все повече губя надежда, че някога ще ме разбере.
„Познавам злината на своите предходници, защото аз съм тези хора. Равновесието е изключително деликатно. Знам, че само малцина от четящите тези редове са мислили някога по същия начин за своите предшественици. Дори не им е хрумвало, че е възможно те да са успели да се съхранят. А опазването на живота само по себе си понякога предполага взимането на жестоки решения, както и безпричинна бруталност, срещу които цивилизованото човечество работи с безподобна настойчивост. Каква цена сте готови да заплатите за това ограничаване и сподавяне? Готови ли сте да приемете собственото си изчезване!“
Сутринта, обличайки се, за да поеме за първи път командването на Говорещите с риби, Айдахо се опитваше да отпъди мисълта за кошмара. Беше го разбудил на два пъти през нощта; и двата пъти той излиза на балкона и гледаше към звездите, докато сънят продължаваше да вилнее в главата му.
Жени… Жени без оръжие е черни доспехи, втурнали се към него с прегракналата от рев оглупяла тълпа… Размахваха ръце, почервенели от кръв… А когато налетяха върху му, устните им се отвориха и оголиха ужасни кучешки зъби!
В същия миг се събуди.
Утринният светлик не бе успял да разпръсне следите от кошмара.
Бяха му подготвили стая в северната кула. Балконът гледаше към широко отворено пространство, изпълнено с дюни, което се простираше до далечната грамада на острозъбо подобие на скала, приличащо в основата си на село от пръстени жилища.
Закопчавайки куртката си, Айдахо съзерцаваше открилата се пред него гледка.
Защо Лито подбира само жени за своята армия!
Няколко миловидни Говорещи с риби бяха предложили да прекарат нощта с новия си командир, но той им отказа.
Не подхождаше на атреидите да си служат със секса като средство за убеждаване!
Погледна новото си одеяние — черна униформа със златен кант и червен ястреб на лявата гръд. Поне това бе познато. Никакви отличителни знаци за чин.
— Те познават лицето ти — бе казал икономът. Монео, какво странно човече.
Внезапно дошлата мисъл го накара да преосмисли подробно фактите. Монео в никакъв случай не бе нещо незначително. Да, много е овладян, а й по ръст сме еднакви. Оставяше впечатление за прибрана в себе си, съсредоточена личност…
Айдахо огледа стаята, подредена съзнателно с вкус към разкош и представа за удобство — меки възглавници и различни уреди и приспособления, скрити зад пана от оцветено в кафяво полирано дърво. Банята, подходящо покрита с пастелно сини плочки, разполагаше с комбинация от душ и вана, в която поне шест души можеха да се къпят едновременно. Обстановката като цяло подканяше към самоугаждане и задоволяване на различни страсти. Накратко — жилище, предразполагащо към отпускане и наслада от припомнени някогашни удоволствия.