— Работата по подобряване на вида продължава.
Най-сетне гневът и чувството на неудовлетвореност на Айдахо намериха целта си:
— Това ли съм правил с тях през първата си нощ тук? Размножаване?!
— Възможно е. Говорещите с риби не взимат предпазни мерки срещу забременяване.
— Проклетник такъв! Да не би да съм животно, та да ме мести от обор на обор като…
— Жребец ли?
— Да!
— Но господарят Лито отказва да си служи с модела на тлейлаксианците, включващ генно инженерство и изкуствено оплождане.
— Какво пък са решили тлейлаксианците, че…
— Те са направо жалки и смешни. Дори аз го разбирам. Техните лицетанцьори са същински хибриди, по-скоро организми-колонии, отколкото човешки същества.
— Другите като мен били ли са негови… жребци?
— Някои от тях. Имаш и наследници.
— Кои са?
— Единият съм аз.
Айдахо се вторачи в очите на Монео, внезапно захвърлен в плетеницата на всевъзможни взаимни връзки. За него те се оказваха напълно неразбираеми. Очевидно икономът беше много по-възрастен от… Но нали съм. Кой от двамата бе наистина по-възрастният? Кой беше предшественик, кой — наследник?
— Понякога и самият аз се затруднявам — внимателно поде Монео. — Ако един факт може да ти помогне с нещо — господарят Лито ме уверява, че ти не си мой наследник, поне в естествения смисъл на това понятие. От друга страна обаче много добре се вместваш като баща на някои от моите наследници.
Айдахо завъртя глава с отрицаващ жест.
— Понякога мисля, че само Бог-Императора може да разбере истинското състояние на нещата — примирително рече Монео.
— Това е съвсем отделен въпрос! — възкликна Айдахо.
— Цялата каша с бога…
— Повелителят казва, че е създал свещено неприличие.
Айдахо не очакваше подобен отговор. А какво всъщност исках да чуя? Може би защитна реч в полза на господаря Лито, така ли!
— Свещено неприличие — повтори Монео.
Думите се откъснаха от устата му със странен привкус на злорадство.
Дънкан фокусира опипващия си поглед върху иконома. Той мрази своя Бог-Император! Не… Страхува се от него. Но нима не мразим винаги онова, от което се страхуваме?
— А защо му вярваш? — запита Айдахо.
— Питаш ме дали споделям общоприетата религия, така ли?
— Не това! Той вярва ли ти?
— Така мисля.
— Защо? Защо го мислиш?
— Защото твърди, че не желае да се създават повече лицетанцьори. И много държи на следното: веднъж разделен на двойки, неговият човешки род да се плоди така, както го е правел винаги.
— По дяволите, какво общо има тук плоденето?
— Пожела да научиш в какво вярва той. Мисля, че вярва в свещения случай. Според мен това е неговият Бог.
— Същинско суеверие!
— Имайки предвид обстановката в Империята, може да се каже, че е дръзко суеверие.
Айдахо закова погледа си в иконома.
— Проклети атреиди — измърмори той, — вие, които дръзнахте всичко!
Монео не пропусна обстоятелството, че неприязънта в гласа му бе примесена с възхищение. Дънкановците винаги започват по този начин.
„Каква е най-голямата разлика между вас и мен? Вече я знаете. Това са събраните наследени спомени. Моето съзнание се залива от тяхната ярка светлина. Докато вашето работи слепешката. Някои го наричат инстинкт или пък съдба. Спомените оказват своето силно влияние върху всеки от нас и върху всичко, което мислим и вършим. Вие си представяте, че не сте подвластни на тяхното влияние, така ли? Аз съм Галилей. Изправям се тук и ви казвам: «И все пак тя се върти.» Това, което се движи, може да упражни сила по начин, на който не би дръзнало да се противопостави нищо смъртно. А аз съм тук, за да го сторя.“
— Когато беше дете, тя ме наблюдаваше, спомняш ли си? Щом мислеше, че не я забелязвам, следеше ме като пустинен ястреб, кръжащ над леговището на набелязаната жертва. Сам си ми го казвал.
Докато говореше, Лито полуизвръщаше тялото си. Така закачуленото му лице се доближаваше до Монео, който леко подтичваше край колата.
Наскоро бе съмнало над пустинния път, който следваше извивките на високия изкуствен хребет от Цитаделата в Сарийър до Празничния град. Пътят беше изтеглен като лазерен лъч през пустинята, докато достигнеше това място, където описваше широки дъги и се спускаше по терасираните каньони, преди да пресече река Айдахо. Въздухът беше изпълнен с плътна мъглявинна влага, рееща се на парцали край далечната река. Лито бе отворил кълбообразното покривало, което инак обхващаше плътно челната част на колата му. Влагата караше неговото тяло да тръпне от смътно осъзната опасност, макар да долавяше още мириса на ласкавата пустиня в мъглата и човешките му ноздри й се наслаждаваха. Нареди на тържественото шествие да спре.