— Защо спираме, господарю? — запита Монео.
Той не отговори. Колата изскърца, когато вдигна огромната си маса, подобно на дъга, при което главата му остана на високо, така че да може да погледне над Забранената Гора до Морето на Кайнс, блестящо далече вдясно. Обърна се и на другата страна, за да види останките от Защитната стена(*), които се виеха като сянка в утринната светлина. Хребетът беше издигнат на височина от почти две хиляди метра, за да затвори Сарийър и прегради пътя на влагата. От наблюдателната си позиция Лито успя да забележи отдалечената клисура, където по негово нареждане бе построен Празничният град Онн.
— Нещо ми хрумна и то ме спря — каза той.
— Няма ли да прекосим моста, преди да си отпочинем? — попита икономът.
— Аз не почивам.
Отново погледна напред. След поредица от остри завои, които оттук приличаха на виещ се червей, главният път пресичаше реката по плетеницата на моста, изкачваше се до буферен превал и след това се спускаше към града, напомнящ наниз от блестящи върхове в далечината.
— Дънкан ми се струва потиснат — каза Лито. — Проведе ли с него дългия си разговор?
— Точно както поиска ти, господарю.
— Добре, минали са само четири дни. Обикновено им трябва повечко време, за да се съвземат.
— Господарю, той беше зает с твоята гвардия. Отново излязоха навън през последната нощ.
— Дънкановците не обичат да вървят по открити пространства. Те мислят за всичко, което може да бъде използвано за евентуалнана атака срещу мен.
— Знам, господарю. Лито се обърна и погледна иконома си в упор. Монео носеше зелено наметало върху бялата униформа. Бе застанал до отвореното кълбообразно покривало, точно както го изискваха правилата на службата му при подобни пътувания.
— Ти си много изпълнителен, Монео — каза Бог-Императора.
— Благодаря, господарю.
Стражите и царедворците стояха на почтително разстояние зад колата. Повечето от тях се стараеха да бъде избягнато дори и най-слабото подозрение за подслушване на разговора между иконома и господаря Лито. Но не и Айдахо. Той бе разставил на равни разстояния част от гвардията на Говорещите с риби от двете страни на царския път. Сега стоеше наблизо и гледаше към колата.
Носеше черна униформа с бял кант, подарена от Говорещите с риби, както му бе обяснил Монео.
— Този много го харесват. Бива го за това, което върши.
— А какво върши?
— Пази личността ти, господарю.
Всички гвардейки имаха плътно опънати по тялото зелени униформи, с по един червен ястреб на атреидите на лявата гръд.
— Много внимателно го наблюдават — отбеляза Лито.
— Да, обучава ги на разговора с ръцете. Казва, че е способ на атреидите.
— Съвършено точно. Чудно, защо предишният Айдахо не го правеше.
— Господарю, ако не знаеш…
— Шегувам се, Монео. Предишният Дънкан не се чувстваше застрашен, докато не стана прекалено късно. Този възприе ли нашите обяснения?
— Така ми беше съобщено, господарю. Добре започва службата си при теб.
— Защо носи само нож на колана?
— Жените го убедиха, че единствено специално подготвените измежду тях трябва да носят лазестрели.
— Монео, предпазливостта ти е безпочвена. Кажи им, че е прекалено рано да се боим от него.
— Както нареди господарят.
Лито много добре виждаше, че новият командир на гвардията му недолюбва присъствието на царедворците. Стоеше твърде далече от тях. Повечето, както му бяха казали, изпълнявали цивилни функции. За днешния ден, когато можеха да демонстрират цялата си сила в присъствието на Бог-Императора, те се бяха нагиздили и окичили с най-фините си и лъскави труфила. Разбираше колко смехотворни изглеждаха на Айдахо. Но същевременно можеше да си припомни далеч по-глуповати лъскавотии и затова реши, че този ден би могъл да се приеме за стъпчица към доброто.
— Представи ли го на Сиона?
При споменаването на нейното име веждите на Монео замръзнаха и цялото му лице се смръщи.
— Успокой се — рече Лито. — Дори когато ме шпионира, аз високо я ценя и се грижа за нея.
— Господарю, подушвам опасността, стаена в дъщеря ми. Понякога ми се струва, че тя се взира и в най-потайните ми планове.
— Умното дете познава баща си.
— Не се шегувам, господарю.
— Да, виждам го. А ти забелязваш ли, че Дънкан става все по-нетърпелив?
— Те обходиха предварително пътя до самия мост…
— И какво откриха?
— Същото, което намерих и аз — неколцина от музейните свободни.