— Следващата петиция, така ли?
— Не се гневи, господарю.
Лито отново се взря напред. Задължителният показ на открито, дългото и тържествено пътуване с ритуалните изисквания за осигуряване на безопасността, за която бдяха Говорещите с риби — всичко това го безпокоеше. А сега — още една делегация с прошение!
Айдахо приближи с широка крачка и застана зад Монео.
В движенията на голата се долавяше заплаха. Нима толкова скоро — помисли Лито.
— Защо спираме, гос’дарю? — попита Айдахо.
— Често спирам тук — отвърна той.
Беше самата истина. Обърна се и погледна отвъд приказната плетеница на моста. Пътят се извиваше надолу извън висините на каньона към Забранената Гора, след което продължаваше през полетата покрай реката. Неведнъж бе стоял на това място, за да наблюдава изгрева. Ала в днешното утро, когато слънцето заливаше със светлина познатия пейзаж, имаше нещо, което раздвижи спомените от миналото…
Полята на царските плантации се простираха далеко зад гората, а когато слънцето се вдигна над далечната криволица на хоризонта, меките вълни на нивите сякаш, пламнаха в искрящо злато. Зърното им напомни на Лито за пясъка и за бързо движещите се дюни, които някога напредваха неуморно по същата тази земя.
И отново ще напредват.
Житното зърно не приличаше напълно на светлокехлибарените песъчинки от извиканата в спомените му пустиня. Лито обърна погледа си назад към заключените със скални грамади далечни пространства на неговата Сарийър — светилището на минатото му. Цветовете видимо се различаваха. Въпреки всичко, когато отново върна погледа си към Празничния град, заболя го заради множеството от души, което още веднъж преобразуваше себе си в бавния преход към нещо, дълбоко разминаващо се с познатото и по-скоро враждебно.
Какво толкова има в утрото, та ме кара да мисля за своята изгубена човешка същност! — удиви се той.
Знаеше, че е единственият от цялата царствена свита, загледана в познатата сцена на хлебните нивя и гората, който все още мисли за пейзажа на бахр бела ма — океана без вода.
— Дънкан, виждаш ли онова място в края, близо до града? — рече Лито. — Там беше Танзеруф.
— Земята на Ужаса, така ли? — не можа да преглътне изненадата си Айдахо, след бързия поглед към Онн. После отново се взря в Бог-Императора.
— Бахр бела ма — каза Лито. — Беше скрит под тучна растителност в течение на повече от три хиляди години. От всички днешни обитатели на Аракис само ние двамата сме виждали истинското лице на пустинята.
Айдахо отново се загледа към Онн и попита:
— Къде е Защитната стена?
— Проходът на Муад’Диб е точно там, където вдигнахме града.
— Онази поредица от ниски хълми, това ли…? Какво е станало с нея?
— Стъпил си отгоре й.
Голата спря погледа си на Лито, след това отново го сведе към пътя и всичко наоколо.
— Господарю, ще тръгваме ли? — попита Монео.
Този човек с неспирно цъкащия часовник в гърдите си е истински камшик на дълга — помисли Лито. Трябваше да се срещне с именити посетители, а го очакваха и други въпроси от първостепенна важност. Времето го притискаше. Пък и не му се нравеха разговорите на Бог-Императора с Дънкановците за отдавна отминати епохи.
Изведнъж си даде сметка, че стои на същото място много повече от всеки друг път. Царедворците и стражата почти зъзнеха в утринния въздух след бързото им придвижване насам. Дрехите на някои подхождаха повече за парад, отколкото да ги пазят от студа.
Значи отново — помисли Лито — маскарадът може би е форма на защита.
— Имаше дюни — обади се Айдахо.
— Разтеглени на хиляди километри — съгласи се той.
Мислите на, Монео не спираха своя бяг. Познаваше много добре начина на говорене на Бог-Императора, ала днес в него се долавяше отсенка на тъга. Може би заради неотдавнашната смърт на предишния Дънкан. Понякога, бидейки тъжен, Лито не обръщаше внимание на важни обстоятелства. Естествено, не трябваше да се обсъждат настроенията или прищевките на Бог-Императора, но и те можеха да бъдат използвани.
Ще трябва да предупредя Сиона — помисли Монео. — Ако младото глупаче реши да ме послуша!
Тя се бе оказала много по-непокорна от него. Много по-голям бунтар. Явно Лито го беше опитомил, настройвайки чувствителността му към Златната Пътека и към изискванията на дълга, за които и бе подготвян, но използваните методи нямаше да дадат същия резултат в случая със Сиона. В своите наблюдения на стореното дотук икономът бе научил неща за собствената си подготовка и обучение, за които не бе и подозирал.