На другия ден се разбра, че не са им предоставили никакво средство за комуникация. Всички екрани останаха тъмни, въпреки дългото натискане на превключвателни бутони и въртенето на избирателните шайби.
Антеак ядно се обърна към респектиращата фигура на командира на свитата от Говорещите с риби — жена със заплашителен поглед под смръщените вежди и мускули на тежкофизически работник.
— Искам да се оплача на началника ти!
— По време на Празненствата не са разрешени оплаквания — проскърца гласът на амазонката.
Светата майка вторачи поглед в нея с изражение на лицето, за което се знаеше, че със старческите си черти успява да разчувства дори онези, които добре я познават.
Амазонката само се усмихна и каза:
— Нося съобщение. Длъжна съм да ти известя, че срещата ви с Бог-Императора е преместена на последно място.
Повечето участници в бин-джезъритската група чуха тези думи, чийто смисъл бе разбран и от придружителите с най-скромно положение. Всички полагащи се дялове от подправката щяха да бъдат твърдо заковани или (боговете да ни пазят!) дори прекратени през този период от време.
— Трябваше да сме трети по ред — възрази Антеак, макар и с чувствително по-благ глас.
— Такова е нареждането на Бог-Императора!
Светата майка знаеше какво иска да каже с тона си една Говореща с риби. По-нататъшното противопоставяне вещаеше опасност.
След катастрофалното утро, сега и това!
Тя седна на ниска табуретка в малката, почти празна стая на несъответстващото на ранга им жилище. До нея се намираше сложен в ниското сламеник — не повече от полагащото се на обикновен църковен слуга! Стените бяха в сиво-зеленикав мръсен цвят, а в ъгъла висеше почти изживял дните си светоглобус — толкова повреден, че излъчваше само в жълто. Стаята оставяше впечатлението на изпразнена камера, в която някога се е съхранявало нещо. Долавяше се мирис на мухъл. По черното пластмасово покритие на пода се забелязваха вдлъбнатини и драскотини.
Приглаждайки черната си връхна аба на коленете, Антеак се наклони към послушницата-пратеник, която бе клекнала с наведена глава точно пред светата майка. Пратеничката бе русо създание, с очи на кошута; уплахата и вълнението бяха оросили с пот лицето и врата й. Носеше прашна светлокафява роба, чийто край беше белязан от мръсотията по улиците.
— Сигурна ли си, напълно ли си сигурна? — заговори тихо Алтеак, за да успокои горкото момиче, което не спираше да трепери, съзнавайки важността на своите думи.
— Да, света майко — отговори то, без да вдига очи.
— Повтори още веднъж — настоя Антеак и помисли: Просто печеля време. Чух я съвсем точно.
Носителката на посланието вдигна поглед към нея и се загледа право в плътно поелите синьо очи — така, както бяха научени да постъпват всички послушници и служители на църквата.
— Както ми бе наредено, свързах се с иксианците в тяхното посолство и предадох поздравите ви. После попитах има ли нещо за вас.
— Знам, момиче, знам! Разказвай по същество. Пратеничката преглътна и продължи:
— Говорителят се представи като Отви Иаке, временно завеждащ посолството и заместник на бившия посланик.
— Сигурна ли си, че не е бил лицетанцьор?
— По нищо не личеше, света майко.
— Добре. Познаваме този Иаке. Можеш да продължиш.
— Иаке каза, че очакват пристигането на новия…
— Да, Хви Нории е новата посланичка. Очакват я днес.
Пратеничката навлажни с език устните си. Антеак мислено отбеляза, че се налага да върне бедното създание на програма за по-ниско ниво на обучение. Пратениците трябваше да имат по-ефикасен самоконтрол, въпреки че в конкретния случай причина можеше да бъде и важността на посланието.
— После ми каза да почакам — продължи послушницата. — Излезе от стаята и след малко се върна с тлейлаксианец. Сигурна съм, че беше лицетанцьор. Някои белези…
— Момиче, и аз съм сигурна, че си права — прекъсна я Антеак. — А сега отивай… — Не довърши, защото в стаята влезе Люсейел.
— Какви са тези послания от иксианци и тлейлаксианци, за които чувам? — попита влязлата.
— Пратеничката сега ги повтаря — каза Антеак.
— А защо не бях повикана?
Светата майка погледна нагоре към приятелката си — прорицателка, припомняйки си, че Люсейел може би бе една от най-добрите, практикуващи изкуството, но същевременно отдаваше прекомерно значение на йерархията. Беше млада и притежаваше чувствените овални черти на типа на Джесика, а подобни гени нямаше как да не бележат тенденция към своеволие и упоритост.
Тя меко отвърна:
— Твоята прислужница каза, че медитираш — Люсейел кимна, седна на сламеника и се обърна към пратеничката: