Сякаш за да засили страховете, обзели Монео, Лито каза:
— Не се мъчи силом да проумееш как действам. Нека то стане от само себе си.
— Ще се опитам, господарю.
— Не, недей да се опитваш. Вместо това ми кажи дали вече ся известил за липсата на промени при разпределянето на дажбите от подправката?
— Още не, господарю.
— Не бързай с известието. Реших да сторя нещо друго. Ти знаеш, разбира се, че ще има нови предложения за подкупи.
Икономът въздъхна. Сумите, предлагани за подкуп, бяха станали абсурдни. Но господарят му изглежда се забавляваше от неспирното им покачване.
„Предразположи ги — бе казал той по-рано. — Виж докъде ще стигнат. Престори се, че най-сетне можеш да бъдеш подкупен: накарай ги да ти повярват.“
Докато минаваха по друг завой с гледка към моста, Лито попита:
— Династията Корино(*) предлагала ли ти е подкуп?
— Да, господарю.
— Помниш ли мълвата, според която един ден тя ще възстанови някогашната си сила и мощ?
— Спомням си я, господарю.
— Нека Корино загине. Това е задача, достойна за Дънкан. Да го подложим на изпитание.
— Господарю, толкова скоро ли?
— Знае се, че мелинджът може да удължава човешкия живот. Нека също така стане известно, че той може и да скъсява живота.
— Както наредиш, господарю.
Монео скъта добре в себе си смисъла на своя отговор. Така постъпваше в случаите, когато не можеше да даде гласност на възраженията, напиращи в него. Също така наясно бе, че господарят Лито разбира всичко и то го забавлява. Звучеше обидно…
— Монео, не се опитвай да бъдеш нетърпелив с мен — каза Лито.
Икономът потисна горчивината в себе си още по-дълбоко. Тя водеше до язвителност, а сетне и към опасност. Бунтарите бяха язвителни. Дънкановците ставаха злостни, преди да ги стигне смъртта.
— Господарю, времето има различен смисъл за теб и за мен — каза той. — Бих искал да зная какъв е този смисъл…
— Би искал, но няма да стане.
Долови укора в тия думи и млъкна, упорито насочвайки мислите си към затрудненията с мелинджа. Господарят Лито рядко говореше за подправката и обикновено това бяха нареждания за отпускане на дажби или за тяхното отнемане, за използване на определени количества като награда или за изпращане на Говорещите с риби към някое новооткрито хранилище. Монео естествено знаеше, че най-голямото складирано количество подправка е скътано на място, известно единствено на Бог-Императора. Още в първите дни, когато постъпи на тази служба, покриха главата му с качулка и самият господар Лито го поведе по някакви криволичещи коридори. Успя да долови само, че те са дълбоко под повърхността.
Когато свалих качулката, бяхме под земята.
Мястото го бе изпълнило със страхопочитание. В помещение с огромни размери лежаха грамадни сандъци с мелиндж. Хранилището бе изсечено в самородна скала и осветено от светоглобуси със старинна изработка — преплетени орнаменти и спираловидни нарези по тях. Подправката сякаш излъчваше сини отблясъци на тъмносребристия фон на осветлението. Мирисът й не можеше да се обърка — канеленогорчив. Наоколо прокапваше вода. Гласовете отекваха о камъка.
— Някой ден всичко това ще изчезне — бе казал господарят Лито.
Стъписаният Монео бе попитал:
— Тогава какво ще стане със Сдружението и „Бин Джезърит“?
— Каквото става и сега, но ще трябва да се положат много по-големи усилия.
Озъртайки се в гигантската зала с огромното складирано количество подправка, икономът можеше да мисли само за нещата, за които със сигурност знаеше, че в същия миг се извършват в Империята — кървави убийства, пиратски набези, шпионаж и интриги. Бог-Императора бе сложил преграда на най-лошото, но и оставащото беше достатъчно отвратително.
— Съблазънта — бе пошепнал Монео.
— Именно, съблазънта.
— Господарю, никога ли вече няма да има мелиндж?
— Един ден аз ще се върна обратно в пясъка. И тогава подправката ще тръгне от мен.
— От теб ли, господарю?
— И нещо не по-малко чудновато: ще възкръснат пясъчните твари, които са хибридно същество с мощно разплодно действие.
Разтреперан от чутото, Монео не можеше да откъсне поглед от тъмнеещата фигура на Бог-Императора, който говореше за такива чудеса.
— Пясъчните твари — продължаваше господарят Лито — ще се съединят в грамадни живи мехури и ще скрият дълбоко под земята водата на планетата. Както е било във времената на Дюн.
— Всичката вода ли, господарю?
— По-голямата част от нея. В границите на около триста години пясъчният червей отново ще царува по тези места. Това обаче ще бъде нов вид червей, можеш да ми вярваш.