— В какъв смисъл нов, господарю?
— Той ще притежава животински сетива, но и нови умения и хитрост. Издирването и добивът на подправката ще са по-опасни, а съхраняването й още по-рисковано.
Монео бе погледнал към скалния таван на пещерата, докато въображението му се изкачваше през камъка до самата повърхност.
— Господарю, и отново ли всичко ще се превърне в пустиня?
— Водните канали ще се запълнят с пясък. Растенията ще се задушат и загинат. Дърветата също. Пясъчната смърт ще вилнее вредом, докато в безплодните земи не бъде чут тих сигнал.
— Какъв ще е той, господарю?
— Сигналът на следващия цикъл; идването на Твореца, пристигането на Шай-хулуд.
— И това ще бъдеш ти, господарю?
— Да! Огромният пясъчен червей на Дюн ще излезе още веднъж от дълбините. Тази земя отново ще бъде царството на подправката и на Шай-хулуд.
— А хората, господарю? Какво ще стане с тях?
— Повечето ще загинат. Хранителните растения и обилната зеленина ще изсъхнат и изчезнат. Останали без храна, месоядните животни ще умрат.
— Всичко ли ще погине от глад, господарю?
— Недохранването и някогашните болести ще върлуват по земята, докато останат най-издръжливите… И най-жестоките.
— Трябва ли да е така, господарю?
— Другите възможности са още по-лоши.
— Научи ме, за да разбера и тия пътища, господарю.
— С времето ще ги научиш.
Сега, докато се движеше редом с Бог-Императора в утринната свежест по време на тържественото пътуване до Онн, на Монео не му оставаше нищо, освен да признае, че наистина бе разбрал какво представляват другите възможни злини.
Той знаеше, че за повечето покорни поданици на Империята истинното познание, което бе в главата му, лежеше скрито в Устната История, митовете и небивалиците, разказвани от обезумели проповедници, които ненадейно се появяваха на една или друга планета, за да съберат след себе си временни последователи.
Но аз знам какво правят Говорещите с риби.
Знаеше също така и за зли и порочни люде, които не ставаха от мястото си на масата и се тъпчеха до пресищане с редки деликатеси, наблюдавайки мъченията на свои събратя.
До пристигането на Говорещите с риби, когато кръвта заличаваше тези сцени.
— Харесваше ми начинът, по който ме наблюдаваше дъщеря ти — каза Лито. — Така и не разбираше, че аз го зная.
— Господарю, боя се за нея! Тя е моя кръв, моя…
— И моя, Монео. Нима аз не съм Атреидски! Когато се страхуваш обаче, служиш по-добре.
Икономът хвърли боязлив поглед към тялото на Бог-Императора. Белезите, сигнализиращи за присъствието на Червея, бяха твърде близо. Той погледна най-напред към следващото ги шествие, а после и към пътя пред тях. Вече бяха стигнали до мястото на стръмното спускане, където следващите на къси разстояния серпантини се гърчеха във високите стени на отрупаните от хората скални късове на грамадата, която опасваше Сарийър.
— Монео, Сиона не ме дразни, нито засяга.
— Но тя…
— Слушай, Монео! Ето тук, скрита в загадъчната си обвивка, се намира една от най-големите тайни на живота. Защото най-силно желая точно това: да бъда изненадан, да се случи нещо ново пред мен.
— Господарю, аз…
— Ново! Не е ли това сияйна, прекрасна дума?
— Както кажеш, господарю.
Лито беше принуден да си припомни: Монео е мое творение. Аз го създадох.
— Икономе, твоето дете е почти безценно за мен. Отнасяш се с пренебрежение и порицаваш нейните съучастници, но сред тях може би е човекът, когото тя ще обикне.
Монео неволно погледна към Дънкан Айдахо, движещ се в синхрон със стражата. Голата се бе втренчил напред, опипвайки всеки завой, още преди да стигнат до него. Никак не му харесваха високите стени, обграждащи ги отвсякъде — идеално място за нападение. Той бе пратил напред разузнавачи за през нощта, които още се спотайваха по високите места, но пред шествието се точеха и други клисури преди реката. А стражата бе недостатъчна за разстановка по целия път дотам.
„Ще разчитаме и на свободните“ — бе го успокоил Монео.
„Свободните ли?“ — на Айдахо явно никак не се бе понравило онова, което беше чул за живите експонати от Музея.
„Поне ще могат да вдигнат тревога, ако нахлуят похитители“ — бе казал икономът.
„Значи си се виждал, с тях и си поискал да го сторят?“
„Разбира се.“
Монео не беше се осмелил да спомене за Сиона пред Айдахо. Имаше Достатъчно време. Но сега Бог-Императора загатна за нещо обезпокоително. Наистина ли кроеше промяна в плановете си?
Той върна вниманието си към него и снижи глас: