— Тогава защо не знаеше за предстоящото нападение?
— Имаш предвид моето прехвалено умение да виждам в бъдещето?
— Да!
— Лицетанцьорите отдавна не бяха влизали в обсега на вниманието ми — каза Лито.
— Предполагам, че вече е настъпила промяна.
— В неголяма степен.
— А защо?
— Защото Монео беше прав. Не бива да позволяваме нещо да отвлича вниманието ни.
— Можеха ли наистина да те убият там?
— С голяма вероятност. Дънкан, знаеш ли, че малцина си дават сметка каква трагедия ще бъде моята смърт.
— Какво мислиш, че кроят тлейлаксианците?
— Предполагам, някакъв капан. С хубава примамка. Те вече ми дадоха знак.
— Какъв знак?
— Налице е нова ескалация на безразсъдните мотиви, които движат някои от моите поданици.
Бяха преминали по моста и започваха да се изкачват към наблюдателната позиция на Бог-Императора. Айдахо вървеше, обзет от мълчалива възбуда.
Когато стигнаха до върха, Лито вдигна поглед към далечните острозъби скални грамади и безплодните земи на Сарийър.
На полесражението отвъд моста се чуваха продължаващите скръбни вопли на загубилите свои близки хора. С острия си слух Лито долови гласа на Монео, който ги предупреждаваше, че времето за оплакване е съкратено. В Цитаделата те имаха и други любими същества, а всички добре познават гнева на Бог-Императора…
Сълзите им ще пресъхнат и на лицата им ще цъфнат усмивки, когато стигнем до Онн — каза си Лито. — Мислят, че се отнасям с презрение към тях! Какво значение има това? Някаква си мигновено чезнеща неприятност сред кратко живеещите и кратко спомнящите си за своя живот хора.
Гледката на пустинята го успокои. Оттук не можеше да види реката в клисурата, без да се обърне в противоположната посока и да погледне към Празничния град. Дънкан остана състрадателно мълчалив до колата. Премествайки леко погледа си вляво, Лито видя един от краищата на Забранената Гора. На фона на пейзажа, потънал в сочна зеленина, той внезапно си спомни за Сарийър като за съвсем незначителна останка от огромната като планета пустиня, някога толкова могъща, че всички хора се бояха от нея — дори и дивите свободни, които бродеха там.
Реката е причината — помисли Лито. — Ако се обърна, ще видя сътвореното от мен.
Пресечената от човешка ръка клисура, през която се мяташе река Айдахо, беше продължение на прореза, с който Пол Муад’Диб прогори Защитната стена, за да преминат неговите легиони, яхнали пясъчни червеи. През мястото, където сега течеше вода, Муад’Диб бе извел своите свободни от кориолната буря(*) и ураганния й прах, за да влязат направо в историята и във всичко това…
Лито чу познатите стъпки на иконома и шума, вдигнат от него, докато с мъка се катереше към наблюдателната позиция. Монео се изкачи и застана до Айдахо, изчаквайки за миг, за да си поеме дъх.
— След колко време ще можем да продължим? — попита голата.
Монео му направи знак с ръка да замълчи и се обърна към Лито:
— Господарю, получихме съобщение от Онн. От „Бин Джезърит“ ни уведомяват, че тлейлаксианците ще ни нападнат преди моста.
Айдахо изсумтя:
— Не са ли позакъснели?
— Не е по тяхна вина — сви рамене Монео. — Но капитанът на Говорещите с риби няма как да го повярва.
И други участници в свитата на Лито запристигаха бавно, преодолявайки височината до наблюдателната позиция. Някои сякаш бяха поели наркотик и все още се намираха в шоково състояние. Говорещите с риби пъргаво се движеха сред тях, налагайки ведро разположение на духа.
— Снеми охраната от посолството на „Бин Джезърит“ — нареди Лито. — Прати им съобщение, че ще ги приема последни, но не бива да се опасяват от този факт. И още, кажи им, че последните ще бъдат първи. Те ще разберат смисъла на думите ми.
— Какво ще наредиш за тлейлаксианците? — попита Айдахо.
Лито не отместваше погледа си от Монео.
— Да, тлейлаксианците. Ще им подадем сигнал.
— Какъв, господарю?
— Когато ти наредя, но не по-рано, ще направиш необходимото за публично бичуване и изгонване на тлейлаксианския посланик.
— Господарю!
— Какво, не си ли съгласен?
— Ако трябва всичко да остане в тайна… — икономът погледна през рамо към другите присъстващи, — как ще обясниш налагането с камшици?
— Няма да обяснявам нищо.
— Някаква причина все пак?
— Никаква.
— Господарю, но ще тръгнат слухове и при…
— Монео, просто отвръщам на удара им! Нека почувстват невидимата моя част, която действа без знанието ми, тъй като то не може да разтълкува нещата.
— Но, господарю, голям страх ще налегне всички.