— Сайънок! Сайънок! Сайънок!
Думата оставяше неприятно усещане в ушите му.
Вече бяха влезли навътре в града, почти до централния площад. Светлината на следобедното слънце нахлуваше по царския друм иззад процесията, осветявайки нейния път. Така се засилваше и блясъкът на разноцветните одеяния на събраното гражданство. И още — осветяваха се вдигнатите нагоре лица на Говорещите с риби, изтеглили редиците си от двете страни на шествието.
За първи път неспиращото монотонно повтаряне разбуди тревога у Айдахо, който крачеше до колата с отряд от стражата. Реши да попита гвардейката до себе си за смисъла на тази дума.
— Тя не е за мъже — бе нейният отговор. — Понякога обаче господарят я обяснява на някой Дънкан.
Аха, някой Дънкан! Беше му се случвало да пита и Лито, но в отговор получаваше само загадъчно увъртане:
— Не след много време ще научиш това, което те интересува.
Айдахо препрати монотонния звук към общия фон и се огледа около себе си с любопитството на същински турист. Подготвяйки се за задълженията си като командир на гвардията, той се бе опитал да научи нещо повече за историята на Онн, при което откри, че споделя шеговитото учудване на Лито от факта, че в непосредствена близост течеше река Айдахо.
Тогава бяха в едно от големите открити помещения на Цитаделата — проветриво място, изпълнено с утринна светлина; по широките маси Говорещите с риби служителки от архива бяха разгърнали карти на Сарийър и на Онн. Лито се бе покачил с колата си по наклонена пътека без стъпала и гледаше отвисоко, а Айдахо стоеше срещу него пред маса, отрупана с карти, и проучваше плана на Празничния град.
— Странно е проектиран — отбеляза замислено той.
— И с едно основно предназначение — публичен показ на Бог-Императора.
Айдахо погледна нагоре към опасаното с пръстеновидни ребра тяло върху колата и спря погледа си на закачуленото лице. Недоумяваше дали някога ще съумее да наблюдава без известно притеснение това чудато туловище.
— Но само веднъж на всеки десет години — подхвърли той.
— Да, в Деня на Всеобщото участие и споделяне.
— Затваряш ли го през останалото време?
— Тук са посолствата, представителствата на търговските посредници и комисионери, училищата на Говорещите с риби, кадрите за обслужване и поддръжка, музеите и библиотеките.
— На каква част от общата площ се намират те? — Айдахо почука леко с кокалчетата на пръстите си по картата. — Най-много една десета от града, нали?
— Не, по-малко.
Айдахо замислено зашари с очи по разгърнатия план.
— Гос’дарю, подобно проектиране разчетено ли е и за други цели?
— Преди всичко определяща е била потребността от публичен показ на моята личност.
— Трябва да има чиновници, правителствени служители, дори и общи работници. Къде живеят те?
— Обикновено в предградията.
Айдахо посочи един от краищата на картата:
— В тази ли поредица от жилища?
— Дънкан, обърни внимание на балконите.
— Опасващи площада — кимна той и се наклони, за да ги види по-отблизо. — Че този площад е широк цели два километра!
— Виж как балконите са поставени назад по пръстена на спиралите. Елитът обитава именно тези спирали.
— Значи оттам те гледат в ниското към самия площад, нали?
— Не ти ли се нрави?
— Липсва дори защитна енергийна преграда!
— Що за примамлива цел съм аз?
— Защо го правиш?
— В основата на проекта и изграждането на Онн е заложен един великолепен мит. Лично аз го поддържам и разпространявам. В него се твърди, че някога по тези места са живели хора, чийто владетел е бил длъжен да се разхожда веднъж в годината между тях в пълен мрак без оръжия и броня. Митичният властелин бил облечен в светещ костюм, докато се движел сред потъналите в нощта тълпи от свои поданици. А самите поданици носели тъмни дрехи и никой не ги претърсвал за оръжие.
— Какво общо има това с теб и Онн?
— Ако владетелят останел жив след нощната си разходка, очевидно бил добър господар.
— Ти не претърсваш ли за оръжие?
— Не и открито.
— И мислиш, че хората виждат теб в мита — фразата не бе изказана като въпрос.
— За мнозина е така.
Айдахо се вгледа в лицето на Лито, потънало дълбоко в сивата качулка. Плътно наситените сини очи се взираха на свой ред в него, без да казват нищо.
Мелинджови очи — помисли Айдахо.
Лито бе споделил с него, че вече не поема подправка. Тялото му осигуряваше количеството, на което бе привикнал.
— Не ти харесва моето свещено, но гадно тяло, както и спокойствието, наложено от мен със сила — усмихна се разбиращо той.