— Не ми харесва играта ти на бог!
— Но един бог може да насочва нещата в империята си точно така, както диригентът ръководи изпълнението на някоя симфония със своите движения. Моето изпълнение е ограничено в рамките на Аракис. Длъжен съм да дирижирам симфонията оттук.
Айдахо поклати глава в знак на несъгласие и отново погледна градския план, преди да попита:
— Какви са тези апартаменти в жилищата отвъд спиралите?
— По-семпли места за престой на посетители.
— Но те не могат да виждат площада.
— Не, могат. Иксиански приспособления предават образа ми по стаите.
— Вътрешният пръстен гледа право надолу към теб. Как излизаш на площада?
— В средата се издига сцена, откъдето ме представят на моя народ.
— Хората поздравяват ли те с викове? — Айдахо отново се вгледа в очите на Лито.
— Позволяват им се поздравителни викове.
— Атреидите винаги са считали себе си за част от историята.
— С каква проницателност разбираш смисъла на виковете.
Командирът отново насочи вниманието си към картата на града:
— Тук ли са училищата на Говорещите с риби?
— Да, точно под лявата ти ръка. Там се намира и академичното учебно заведение, където пратиха Сиона. Тогава тя беше на десет години.
— Сиона… Длъжен съм да науча повече неща за нея — замислено изрече голата.
— Уверявам те, че нищо не ще попречи за изпълнението на твоето желание.
Продължавайки да бъде движеща се частица от ритуалното царско странстване, Айдахо излезе от обзелия го унес, осъзнал, че силата на монотонния звук, издаван от Говорещите с риби, беше намаляла. Пред него Царската кола бе започнала да се спуска към камерните помещения под площада по дълга, снижаваща се пътека без стъпала. Айдахо, все още в обсега на слънчевата светлина, погледна нагоре към блесналите редуващи се спирали, за истинския вид, на които картата не го бе подготвила. Хората се трупаха по балконите на големия пръстен, опасващ площада — смълчани, вгледани към шествието.
Привилегированите не го поздравяват с викове — помисли Айдахо. Мълчаливата тълпа по балконите предизвикваше лоши предчувствия.
Той пристъпи в тунела на снижаващата се пътека и скоро горният му край скри площада. Монотонното припяване на Говорещите с риби постепенно заглъхваше при слизането. Но пък звукът от маршируващи нозе около него му се стори странно усилен.
Любопитство замени потискащото го тревожно предчувствие. Айдахо се огледа около себе си. В тръбообразното тяло на тунела с равен под имаше изкуствено осветление, а самото тяло беше много, много широко. Айдахо прецени, че седемдесет души ще са в състояние да вървят рамо до рамо във вътрешността на площада. Тук нямаше поздравяващи тълпи, а кордон от разпръснати на доста голямо разстояние Говорещи с риби, които вече не произнасяха монотонния звук и само следяха неотстъпно с поглед преминаващия свой Бог.
Припомнил си видяното на картите, Айдахо доби впечатление за разположението на този гигантски комплекс под площада — същински затворен град в Града — място, където единствено Бог-Императора, царедворците и Говорещите с риби можеха да се движат без конвой. Ала картите не казваха нищо за дебелите носещи колони, за чувството, породено от огромните охранявани пространства, загадъчното и донякъде зловещо спокойствие на които сега бе нарушавано от тропота на краката и скърцането на Царската кола.
Изведнъж Айдахо погледна към оградилите пътя Говорещи с риби и забеляза, че устните им се движат едновременно, изричайки беззвучно една дума. Той разпозна думата.
Сайънок.
„Толкова скоро ли е следващият Празник?“ — попита господарят Лито.
„Изминаха десет години“ — отвърна майордомът. Мислите ли, че от този разговор може да се съди за непознаване на хода на времето от страна на Бог-Императора?
В отрязъка от време за частни приеми, предшестващ самия Празник, мнозина обсъждаха факта, че Бог-Императора е посветил много повече от протоколно допустимите минути на новия иксиански посланик — млада жена, именувана Хви Нории.
Тя бе доведена в средата на предиобеда от две от Говорещите с риби, все още подвластни на възбудата от първия ден. Помещението за частни приеми, намиращо се под площада, беше ярко осветено. Светлината бе заляла зала с дължина петдесет и широчина трийсет и пет метра. Стените бяха декорирани с антични килими на свободните, чийто ярък рисунък бе изработен от драгоценни камъни и благородни метали с втъкани нишки от умопомрачително скъпата подправка. Преобладаваше тъмночервеният цвят, толкова обичан от старите свободни. Подът на помещението беше почти прозрачен и художествено оформен с екзотични риби от хвърлящи лъчи кристали. Отдолу струеше поток от светлосиня вода, чиято влажност беше напълно изолирана от залата за приеми, ала все пак се намираше необичайно близо до Лито, който стоеше на покрита с мека материя платформа, издигната в самия край на залата срещу вратата.