Хви Нории сви рамене.
— Сложна личност е моят вуйчо — отбеляза тя.
— Слушай ме внимателно. Някои от връзките ти тук, на Аракис, могат да се окажат опасни за тебе. Ето защо аз ще те пазя, доколкото ми стигат силите. Разбираш ли ме?
— Така мисля, повелителю. — Тя го гледаше със сериозен израз.
— А ето и посланието към твоите господари. За мен е ясно, че се вслушват в думите на някакъв щурман от Сдружението, както и че по опасен начин са се присъединили към тлейлаксианците. Кажи им от мое име, че целите им са доста прозрачни.
— Господарю, не знам нищо за…
— Хви, известен ми е начинът, по който те използват. Поради тази причина можеш още да кажеш на шефовете си, че ти ще бъдеш постоянен посланик при моя двор. Няма да посрещам други иксианци. И ако господарите ти не обърнат внимание на тези предупреждения и продължат опитите си да оказват влияние върху желанията ми, аз ще ги смажа.
Сълзи наляха очите й и потекоха по бузите, но Лито остана доволен, че тя не си позволи друга форма на проява на чувствата си, като падане на колене например.
— Вече ги предупредих — каза тя. — Наистина го направих. Заявих им, че са длъжни да те слушат.
Видя, че говори истината.
Какво чудесно създание е тази Хви Нории — помисли.
Изглеждаше като същинско въплъщение на добротата, очевидно отгледана и възпитана в притежание на това качество от иксианските си господари, които внимателно бяха пресметнали неговия ефект върху Бог-Императора.
Изхождайки от огромната тълпа на събраните в него спомени, Лито можа да я види като идеализиран образ на монахиня, любезна и самопожертвувателна, образец на самата преданост. Такъв беше изначалният характер на нейната природа и на обитаваното от нея място. Най-лесното за Хви Нории беше да е правдива и открита, но същевременно способна да прикрие дори главното, само и само за да не причини болка на другите. Той определи това й качество като най-дълбоката промяна, която „Бин Джезърит“ е бил в състояние да извърши. Реалният почерк на поведението на Хви бе дружелюбен, чувствителен и изначално благ. Лито почти не съзря манипулативна пресметливост във всичко това. Посланичката се прояви с незабавната си отзивчивост и благоразумие, както и с превъзходната си дарба на слушател (още един успех за „Бин Джезърит“). В нея нямаше нищо открито съблазняващо и този факт също дълбоко го привличаше.
Както веднъж бе обърнал внимание на един от по-ранните Дънкановци при подобна ситуация:
— Трябва да проумееш тази особеност, за която мнозина очевидно подозират! Понякога непреодолимо ме държат в плен въображаеми прояви на чувството, че нейде в моята непрекъснато променяща се външна форма се намира тяло на възрастен човек с всички необходими функции.
— Всички ли, господарю? — бе попитал Дънкан.
— Всички! Чувствам изчезналите си части. Мога да усетя краката си, съвсем обикновени и действителни поне за сетивата ми. Мога да усетя функционирането на своите човешки жлези, някои от които вече не съществуват. Дори мога да почувствам половите си органи, за които по мисловен път знам, че изчезнаха преди векове.
— Разбира се, ако знаеш…
— Познанието не потиска подобни чувства. Изчезналите части все още се намират в личните ми спомени и в многочислената идентичност на всички мои предшественици.
Докато Лито гледаше стоящата пред него Хви, за миг си даде сметка, че той фактически няма череп, а онова, което някога бе негов мозък, сега представляваше масивна плетеница от ганглии, плъзнали из цялата плът на предчервейната форма. Но все още чувстваше болка в мозъка на някогашното му място, все още усещаше кънтящия си череп.
Изправилата се пред него Хви сякаш оплакваше неговото загубено завинаги човешко същество. Мъката се оказа прекомерна и той отчаяно изстена:
— „Защо ме измъчват твоите господари?“
— Не ви разбирам, повелителю.
— Като те изпращат!
— Няма да ви сторя никакво зло, господарю.
— Най-много ме боли от това, че ти съществуваш!
— Не знаех. — Сълзите й не спираха да се стичат от очите. — Никога не са ми обяснявали целта на действията си.
Той си наложи да се успокои и каза тихо:
— А сега си върви, Хви. Заеми се със собствените си дела, но се върни веднага, когато те повикам!
Тя тихомълком си тръгна. Лито видя, че мъката давеше и нея.
Нищо не можеше да скрие силната й болка за лично пожертваната човешка същност. И двамата с Лито знаеха, че при други обстоятелства щяха да бъдат приятели, любовници, както и партньори, споделящи върховните радости на сексуалното общуване. Нейните шефове се бяха погрижили болката на това познание да стигне и до нея.