— Да се свалят дрехите му и да се бичува публично — петдесет удара с камшик.
Посланикът направи опит да се изтръгне от хватката на стражите, а на лицето му смайването се смеси с гняв.
— Господарю, напомням ви, че съм пратеник на…
— Не си нищо повече от обикновен престъпник и ще получиш това, което заслужаваш. — Лито кимна към стражата, която повлече Нунепи.
— Жалко, че не те убиха! — разбесня се тлейлаксианецът. — Искам…
— Кой? — извика Лито. — Кой трябваше да ме убие? Не знаеш ли, че не мога да бъда убит?
Стражите измъкнаха от залата немлъкващия посланик.
— Невинен съм! Невинен съм! — отекваха протестните му викове.
Айдахо се наведе близо до Бог-Императора.
— Кажи какво има, Дънкан? — попита той.
— Гос’дарю, това ще наплаши всички дипломатически представители.
— Точно така. Давам им урок по поемане на отговорност.
— Не те разбирам, гос’дарю.
— Участието в съзаклятие, също като службата в армията, освобождава хората от чувството за лична отговорност.
— Гос’дарю, това ще причини вълнение. Най-добре е да увелича броя на стражите.
— Нито една в повече!
— Но така предизвикваш…
— Малко предизвикателство към купчинката военни скапаняци.
— Това е, което…
— Дънкан, аз съм учител. Не го забравяй. С повтаряне затвърдявам урока.
— Какъв урок?
— Безгранично самоубийствената природа на военната глупотевина.
— Гос’дарю, пак не те разбирам…
— Помисли за смотания Нунепи. Той е същността на моя урок.
— Прости глупостта ми, гос’дарю, но нищо не схващам от думите ти за военните…
— Те вярват, че рискувайки живота си, вече са платили цената на насилническото поведение към всички врагове по собствен избор. Техният манталитет е на нашественици. Нунепи не смята себе си отговорен за онова, което може да направи срещу чуждите.
Айдахо погледна към портала, през който стражата бе измъкнала посланика.
— Гос’дарю, той опита и изгуби.
— Но се чувства освободен от ограничителните юзди на отминалото и отказва да плати цената.
— Той е патриот в очите на своите.
— Дънкан, как мислиш, че се възприема самият Нунепи? Като оръдие на историята!
Айдахо снижи глас и се наведе по-близо до Лито.
— Защо си толкова различен, гос’дарю?
Лито се разсмя.
— Ох, Дънкан, колко ми харесва твоята схватливост. Вече отбелязах, че съм най-чуждият от чуждите. А не си ли се замислял, че и аз мога да губя?
— Минавало ми е през ума.
— Стари приятелю, дори вечно губещите се загръщат с горделивата мантия на „миналото“.
— Ти и Нунепи приличате ли си по това?
— Войнстващите мисионерски религии винаги споделят илюзията на „гордото минало“, но малцина проумяват крайната опасност, грозяща човечеството — фалшивото чувство за освободеност от отговорността, която всеки трябва да поеме за собствените си действия.
— Гос’дарю, колко странни думи. Какъв е смисълът им?
— Смисълът им е в това, което казват. Не можеш ли да го чуеш?
— Имам уши, гос’дарю!
— Така ли? Не ги виждам.
— Ето ги — тук и тук! — Айдахо посочи двете си уши, докато отговаряше.
— Но не чуваш с тях. Следователно нямаш уши — нито тук, нито тук.
— Подиграваш ли ми се, гос’дарю?
— Да чуваш означава именно да чуваш. Това, което съществува, не може да бъде направено в себе си, тъй като вече го има. Да бъдеш означава да си.
— Отново странните думи…
— Да само думи. Изговарям ги. И те си отиват. Никой не ги е чул, следователно вече не съществуват. А след като вече не съществуват, може би трябва да се появят отново и навярно тогава някой ще ги чуе.
— Гос’дарю, защо ми се присмиваш?
— Не ти се присмивам, а просто те муша с думи. Правя го без да ме е страх, че може да те обидя, тъй като вече научих, че нямаш уши.
— Съвсем не те разбирам, гос’дарю.
— Това е началото на познанието: откриване на нещо, което не разбираме.
Преди Айдахо да се обади, Лито направи знак на най-близката от стражата, която пък махна с ръка към кварцово контролно табло на стената зад подиума, на който се намираше Лито — Бог-Императора. В средата на залата се появи сцената на наказанието на Нунепи в триизмерно изображение.
Айдахо слезе на пода и се вгледа отблизо в картината, предавана от невисока платформа с изглед към площада, който беше изпълнен със звуците на набъбващата тълпа — втурнала се още с първите белези на обхваналата я възбуда.
Двата крака на Нунепи бяха вързани поотделно на тринога, а ръцете му — опънати над тялото и пристегнати в горната й част. Дрехите му бяха смъкнати и лежаха разхвърляни наоколо. Едра маскирана от Говорещите с риби стоеше наблизо с импровизиран камшик от елаково въже, разръфано в единия край на по-тънки, подобни на жици нишки. На Айдахо му се стори, че разпозна в маскираната жена Приятелката от първата им среща.