— Господарю, влагаш ли някакъв смисъл в избора на мястото за тази среща?
— Нищо повече от прищявка. Като излизаш, кажи на Дънкан, че може да вземе отряд гвардейки и да огледа Празничния град за евентуални безредици.
Очаквайки делегацията от „Бин Джезърит“ на мястото-имитация на някогашен сийч, Лито се върна към проведения току-що разговор, в който определено имаше нещо забавно. Представи си реакциите на жителите в Празничния град при обиколката на обезпокоения Дънкан Айдахо, повел отряд от Говорещите с риби.
Също като внезапното млъкване на жаби при приближаване на хищник.
След като бе огледал изкуствения сийч, направеният избор му се понрави. Сграда със свободно избрана форма от различни по големина кубета в окрайнините на Онн, Имитативният сийч бе широк почти километър. Това беше първият дом на свободните от Музея, а после се превърна в тяхно училище, из чиито коридори и стаи патрулираха зорки Говорещи с риби.
Приемната зала, където чакаше Лито, имаше елипсовидна форма и беше дълга двеста метра по големия си диаметър; осветяваха я огромни светоглобуси, плаващи в синьо-зеленикавата си аура на около трийсет метра над пода. Светлината компенсираше тъмната жълто-кафява отсенка на имитация на камък, в която бе издържана цялата конструкция. Лито чакаше на нисък перваз в единия край на залата и гледаше навън през полукръга на прозорец, по-дълъг от тялото му. От прозореца, намиращ се на височината на четириетажна сграда, се отваряше гледка, в която бе включена останала част от древната Защитна стена, запазена заради пещерите по зъбообразната скална грамада, из които много отдавна воини на атреидите бяха избити от нападналите ги харкони. Студената светлина на Първата Луна сребрееше по очертанията на скалистия зъбер, обсипан от отблясъци на огньове, чиито пламъци играеха там, където никой истински свободен не би дръзнал да издаде присъствието си. Пламъците сякаш намигаха на Лито при преминаването на хора пред тях — свободните от Музея упражняваха правото си да обитават свещените окрайнини.
Музейни свободни!
Бяха прости и тесногръди хора, с невероятно ограничен хоризонт.
Но защо да ги съдя! Те са това, което направих от тях.
В този момент чу идващата делегация на бин-джезъритките. Приближавайки, те припяваха монотонен звук в ниска октава, преливаща от гласни.
Монео вървеше пред тях със стражеви наряд, който зае предписаната позиция по перваза, където се намираше Бог-Императора. Икономът се изправи с цял ръст на пода на залата точно под лицето на Лито, след което бързо го погледна и се обърна към разтворената врата.
Жените влязоха наредени по две; бяха десет на брой, водени от две свети майки в традиционните им черни роби.
— Антеак е вляво, а Люсейел отдясно — тихо каза Монео.
Имената припомниха на Лито изречените по-рано слова за светите майки от страна на неговия иконом, който сега ги въведе, развълнуван и недоверчив. Явно никак не долюбваше вещиците.
„И двете са Прорицателки — бе му обяснил Монео. — Антеак е много по-възрастна от Люсейел, но за втората се говори, че е най-добрата ясновидка в «Бин Джезърит». Ето белега на челото на Антеак, чийто произход не можахме да установим. Люсейел е с червена коса и е необичайно млада за онова, което се мълви за способностите й…“
Загледан в приближаващите свети майки и тяхната свита, Лито усети в себе си бързата приливна вълна на спомените. Жените бяха провесили напред качулките си, които скриваха лицата им. Прислужничките и новоприетите вървяха на почтително разстояние отзад. Лика-прилика, също като мъниста… Някои модели не подлежат на промени. Сякаш тези жени влизаха в истински сийч, където се бяха събрали истински свободни, за да им отдадат дължимата почит.
В главите им е скрито това, което телата отричат — помисли той.
С прозиращия си поглед видя раболепното внимание в погледите им, докато те преминаваха с широка крачка през дългата зала, подобно на хора, изпитващи доверие в собствената си религиозна мощ.
Почувства удоволствие от мисълта, че „Бин Джезърит“ притежаваше все пак само толкова сила и власт, колкото им бе дал той. Знаеше причината за тази привилегия. От всички хора в Империята светите майки най-много приличаха на него: ограничени до спомените на предшественичките си от женски пол и едновременно с това идентични със своята женска изява на ритуала на наследяването, макар че всяка от тях съществуваше като частица от някаква обща тълпа.
Те спряха точно на мястото на изискваните десет крачки от перваза на Бог-Императора. Свитата зае местата си от двете им страни.