За Лито беше забавно да поздравява такива делегации с гласа и личността на своята баба Джесика. В „Бин Джезърит“ бяха свикнали с тази формалност и я очакваха, така че не биваше да ги разочарова.
— Добре дошли, сестри — каза той.
Мекият контраалтов глас, досущ в стила на овладения женствен тембър на Джесика, беше белязан с едва забележима подигравателна отсенка, също като онзи, записан и често изучаван в Дома на Ордена на Сестринството.
Още с изричането на поздрава Лито долови заплахата. Светите майки всеки път оставаха недоволни от начина, по който биваха поздравявани, но в сегашната им реакция имаше и по-различни нотки. Монео също ги усети. Той вдигна пръст и стражите заобиколиха малко по-отблизо Лито. Антеак заговори първа:
— Господарю, сутринта гледахме онова представление на площада. Какво печелиш с подобни отживелици?
Аха, значи това е избраният от нас тон — помисли той. После каза със собствения си глас:
— Временно се радвате на моето благоволение. Ще промените ли нещата?
— Господарю — продължи Антеак, — безкрайно сме смутени от начина, по който наказа един посланик. Не виждаме каква е изгодата за теб.
— Никаква. А аз съм посрамен.
Обади се Люсейел:
— Това може само да засили идеята за по-голям гнет.
— Питам се защо са малцина тези, които някога са помисляли за „Бин Джезърит“ като за потисници? — отговори с въпрос Лито.
Антеак се обърна към своята спътница:
— Ако на Бог-Императора се нрави да ни уведоми, той ще го направи. Да се върнем към въпросите за нашето посолство.
Лито се усмихна и каза:
— Вие, двете, минете по-напред. Оставете помощничките си и приближете.
Монео отстъпи две крачки вдясно, докато светите майки приближиха с характерното за тях меко, плавно движение, за да застанат на около три стъпки от перваза.
„Сякаш нямат крака!“ — бе коментирал веднъж Монео.
Спомнил си за случая, Лито наблюдаваше колко внимателно икономът му следи двете жени. В тях действително имаше нещо заплашително, но Монео не се осмели да възрази срещу подобна близост. Беше заповядано от Бог-Императора; значи така и трябваше да бъде.
За миг Лито отклони вниманието си към свитата на помощничките, останали там, където делегацията на „Бин Джезърит“ спря отначало. Младшите посветени носеха черни горни дрехи без качулки. Съзря по тях знаци на забранени ритуали, макар и незначителни — амулет, дребно украшение, цветно крайче на носна кърпа, сгъната така, че да изпъкне пъстрото в нея. Знаеше, че светите майки го допускат, понеже вече не бяха тези, които лично разпределяха подправката, както някога.
Ритуални заместители.
През последните десет години бяха настъпили значителни промени. В мисленето на Сестринството очевидно бе заело място ново схващане по отношение на пестеливостта.
Излизат наяве — каза си Лито. — Някогашните стари мистерии са все още тук.
Древните модели бяха се съхранили като сън в спомените на „Бин Джезърит“ през изминалите хилядолетия.
Сега те се появяват отново. Длъжен съм да предупредя моите Говорещи с риби.
Обърна се към светите майки:
— Имате ли да питате нещо?
— Какво е да бъдеш това, което си ти? — обади се Люсейел.
Лито примигна. Интересна атака. Не бяха я използвали повече от поколение. Добре… Защо пък не?
— Понякога сънищата ми сякаш блокират и се пренасочват към странни места — каза той. — Ако паметта за намиращото се в космоса е паяжина, което вие със сигурност знаете, помислете за размерите на моята паяжина, както и къде могат да ме отведат сънищата и безчислените ми памети.
— Споменаваш това, което със сигурност знаем — рече Антеак. — Защо да не можем най-сетне да обединим силите си? Ние сме повече еднакви, отколкото различаващи се.
— По-скоро бих се свързал с онези дегенерирали Големи династии, оплакващи загубените си богатства от подправка!
Антеак запази мълчание, но Люсейел насочи пръст към него с думите:
— Предлагаме общо дело!
— А аз настоявам за сблъсък, така ли?
Антеак се размърда и каза:
— Отдавна е известен принципът на конфликта, тръгнал от отделната клетка, чийто модел е останал непокътнат.
— Някои неща остават несъвместими — съгласи се Лито.
— Тогава как нашето Сестринство да поддържа своята общност? — попита Люсейел.
Той втвърди гласа си:
— Много добре знаете, че тайната на запазването на дадена общност се корена в потискането на несъвместимостта.
— Сътрудничеството може да допринесе твърде много — каза Антеак.