Но тя е истинска чаровница, нали? Наблюдавах я там, в гората. Моите иксиански приспособления ми дадоха тази възможност и през цялото време се удивлявах на себе си, тъй като не бях предвидил подобна авантюра. Ала Сиона си е Сиона… Ето защо не сторих нищо, за да спра вълците. Щях да сбъркам, ако го бях направил. У-вълците представляват само едно от продълженията на моята цел, а тя е да бъда най-страшният хищник, съществувал някога.
Следващият кратък диалог се приема за част от ръкописа, наричан „Фрагментът от Велбек“. Предполагаемият автор е Сиона Атреидска. Участници са самата Сиона и нейният баща Монео, който е бил (според историците) иконом и първи съветник на Лито II. Ръкописът носи дата от времето, когато Сиона е все още тийнейджърка и баща й я посещава в нейната квартира при училището на Говорещите с риби в Празничния град Онн, който е гъстонаселен център на планетата, известна днес като Ракис. Съгласно идентификационните документи на ръкописа, Монео тайно е посетил дъщеря си, за да я предупреди за опасността от собственото й унищожение.
СИОНА: Тате, как си могъл да оцелееш след толкова дълго време, прекарано с него? Той убива приближените си. Всички го знаят.
МОНЕО: Не! Грешиш. Не е убивал никого.
СИОНА: Не си струва да лъжеш.
МОНЕО: Истина е. Не убива никого.
СИОНА: Тогава как ще обясниш избитите, за които се знае?
МОНЕО: Убива ги червеят. Червеят на Бога. Лито обитава лоното на Бога, но не убива никого.
СИОНА: А ти как си оживял?
МОНЕО: Мога да разпознавам червея. Виждам го по лицето и движенията му. Знам кога приближава Шай-хулуд.
СИОНА: Той не е Шай-хулуд!
МОНЕО: Е, така са наричали червея във времето на свободните.
СИОНА: Чела съм. Но той не е Богът на пустинята.
МОНЕО: Замълчи, глупаво момиче! Нищо не знаеш за тези неща.
СИОНА: Достатъчно е да знам, че си страхливец.
МОНЕО: Колко малко разбираш наистина. Никога не си била там, където съм бил аз, а и никога не си виждала очите му и движенията на неговите ръце.
СИОНА: И какво правиш, когато червеят приближава?
МОНЕО: Оттеглям се.
СИОНА: Благоразумно е. Със сигурност знаем, че е убил девет Дънкан Айдаховци.
МОНЕО: Казвам ти, че не е убивал никого.
СИОНА: Не виждам разликата. Лито или червеят — нали са вече едно тяло?
МОНЕО: Но има две отделни същества — Лито като Император и червеят като Бог.
СИОНА: Ти си побъркан!
МОНЕО: Може би. Но аз служа на Бога.
„Аз съм най-запаленият от всички живели досега наблюдатели на хората. Съзерцавам ги както в себе си, така и отвън. Миналото и настоящето могат да се смесват в мен в чудни измамливи съотношения. И редом с продължаващата метаморфоза на моята плът забелязвам странни неща, които стават със сетивата ми. Сякаш долавям всичко в едър план. Имам изключително остри слух и зрение, а обонянието ми различава изумителни нюанси. Мога да откривам и идентифицирам феромони в концентрация три на милион. Знам го. От опит го знам. Не можете да скриете почти нищо от моите сетива. Мисля, че ще се ужасите, ако разберете какво откривам само благодарение на мириса. Вашите феромони ми казват какво правите и дори какво замисляте да сторите. Ами жестовете и положението на тялото! Веднъж наблюдавах половин ден възрастен човек, седнал на една пейка в Аракийн(*). Той беше пето поколение потомък на наиба(*). Стилгар, а дори не го знаеше. Наблюдавах ъгъла на извивката на врата му, припокриващите се гънки на кожата, напуканите устни и влагата около ноздрите, разширените пори зад ушите и кичурчетата сива коса, приплъзнали се под качулката на старомодния му влагосъхраняващ костюм(*). Нито за миг той не забеляза, че е обект на наблюдение. Представяте ли си? Стилгар би разбрал само за секунда-две. А този стар човек просто чакаше някого, който никога не идва. Най-сетне стана и се отдалечи с олюляване. Беше напълно схванат след продължителното седене. Знаех, че повече няма да го видя жив. Намираше се толкова близо до смъртта, а водата му със сигурност щеше да остане несъбрана. Е, и това вече нямаше никакво значение.“
Според Лито тук бе най-интересното място на вселената, където той очакваше да пристигне неговият сегашен Дънкан Айдахо. Измерено с преобладаващите стандарти, ползвани от хората, помещението беше колосално и представляваше сърцевинната част на сложна поредица от катакомби, разположени под неговата Цитадела. Радиално изтеглените гигантски камери с височина трийсет и ширина двайсет метра бяха като спици от главината на колело. Царската кола, в която той чакаше, бе разположена в центъра на тази главина, представляваща сводесто кръгообразно помещение с диаметър четиристотин метра и височина сто в най-високата си част, която се намираше точно над него. Размерите му даваха увереност. В Цитаделата беше ранен следобед, но тук единствената светлина идваше от няколко хаотично движещи се светоглобуса(*), настроени на бледооранжев цвят. Тя не стигаше далеч в спиците, тръгващи от главината, но паметите, побрани в Лито, му казваха къде е точното място на всяко нещо — водата, костите и прахта на неговите предшественици и на атреидите, които бяха живели и починали още от времената на Дюн. Всичко бе събрано тук заедно с няколко големи съда с мелиндж, които трябваше да създадат илюзията, че това е целият му склад, ако нещата стигнеха до някаква екстремна ситуация.