— Маркус Клер Люсейел, насочвам специално вниманието ти върху един урок за отминалите свръхмеханизирани общества, който ти очевидно не си научила. Самите машини и приспособления принуждават потребителите си да се използват един-друг по същия начин, по който си служат с тях.
После се обърна към иконома.
— Монео?
— Виждам го, господарю.
Беше извил назад глава, за да може да погледне над свитата на „Бин Джезърит“. Дънкан Айдахо току-що бе влязъл през портала в другия край на залата и сега приближаваше с широка крачка към Лито. Монео нито за миг не бе намалил бдителността си и своето недоверие към „Бин Джезърит“, както и не пропусна да отбележи характера на лекцията, изнесена от Бог-Императора. Той винаги подлага на тест, винаги изпитва.
Антеак се изкашля:
— Господарю, какво ще кажеш за нашето възнаграждение?
— Смела си — кимна Лито. — Затова си избрана за тази мисия. Е, добре, през следващото десетилетие ще запазя вашия дял на сегашното му равнище. Колкото до другото, оставям без последствия истинското ви намерение и предназначението на концентрираната подправка. Не съм ли великодушен?
— Премного, господарю — отвърна Антеак без никаква следа от огорчение в гласа си.
Дънкан Айдахо рязко зави покрай жените и спря до Монео с поглед, отправен нагоре към Лито.
— Гос’дарю, има… — той се прекъсна по средата на думата и погледна към светите майки.
— Говори открито.
— Слушам, гос’дарю — неохотата в гласа му продължаваше да се чувства. — Бяхме нападнати в югоизточния край на града. Предполагам, че е било направено, за да отвлекат вниманието ни, защото постъпиха сведения за още насилия в Онн и Забранената Гора от разпръснати бандитски групи.
— Устройват лов на моите хищници — замислено каза Лито. — И в града, и в гората изтребват вълците ми.
Озадаченият Айдахо сви вежди и попита:
— Какви вълци в града, гос’дарю?
— Дали са гризачи-убийци — рече Лито, — или са вълци, за мен е все едно, тъй като няма особена разлика.
Монео неволно бе отворил уста.
Лито му се усмихна, мислейки за красотата на момента при осъзнаването на нещо, когато булото пада от очите и разумът сякаш се разпуква.
— Доведох голяма група от гвардията за местна охрана — поде Айдахо. — Разведени са по постове из…
— Знаех, че ще го сториш — прекъсна го Лито. — А сега внимавай за местата, където ще разположиш останалите според моите нареждания.
Светите майки гледаха и слушаха със страхопочитание обясненията, давани от Бог-Императора на Айдахо за точните координати на засадите, подробните описания на всяка група и дори назначенията на нейните членове, хода на операциите във времето, необходимото оръжие и количественото му разпределение по пунктове. Многообхватната памет на Айдахо въвеждаше като в каталог инструкциите; Голата беше прекалено вглъбен в изложението, за да си позволи някакъв въпрос, но когато Лито млъкна, не успя за скрие страха си, примесен с недоумение.
Бог-Императора сякаш бе надникнал директно в най-дълбокото на съзнанието му, защото с лекота прочете течащите там помисли:
Аз бях верен воин на първия господар Лито — мислеше Айдахо. — Онзи Лито, бащата, ме спаси и ме заведе в дома си като собствен син. И макар че оня Лито съществува по някакъв начин в настоящия, все пак не е той…
— Гос’дарю, за какво съм ти потребен именно аз?
— За издръжливостта и предаността ти.
Айдахо поклати глава със съмнение:
— Но…
— Ти се подчиняваш и изпълняваш — каза Бог-Императора, отбелязвайки в същия миг начина, по който думите му бяха попити без остатък от светите майки. Нямаше място за никакво съмнение, че те са Прорицателки — прозиращи истината.
— Защото дължа нещо на атреидите — покорно рече Айдахо.
— Ето, на това залагаме нашето доверие — натърти Лито. — И… Дънкан!
— Кажи, гос’дарю — гласът на голата не оставяше място за никакво съмнение, че е почувствал достатъчно солидна почва под краката си.
— На всяко от местата се погрижи да има поне по един от оцелелите. В противен случай нашите усилия ще са напразни.
Айдахо кимна кратко само веднъж и си тръгна, преминавайки обратно през залата със същата широка крачка, с която бе дошъл. В същото време Лито помисли как единствено изключително чувствително око би могло да забележи, че си тръгва друг Дънкан, много по-различен от оня, който бе влязъл.
— Причината е бичуването на посланика — обади се Антеак.
— Точно така — съгласи се Лито. — Предай внимателно всичко на своята старша, достойната за уважение света майка Сиакса. Кажи й, че предпочитам компанията на хищниците, а не на тяхната плячка.