Една цяла нощ бях дълга редица от халифи, пътуващи на изток и запад из ислямския свят. Няма да те отегчавам с подробности. А сега си върви, посетителю!
Колко примамващ е — помисли той, — този призив на сирената, дето ме зове да живея само в миналото.
И колко ненужно е сега това минало заради пъклените иксианци. Как отегчително и досадно е миналото, когато Хви е тук. Тя веднага ще дойде, стига да я повикам. Но не мога да го направя… Не сега… Не през тази нощ…
Миналото продължаваше да го подканя с мълчалив жест.
Мога да се отправя на дълго странстване в него. Не е задължително да бъде сафари. Мога да тръгна сам. Поклонничеството очиства. Докато сафаритата те превръщат в турист. Точно там е разликата. Мога да пътувам сам из своя вътрешен свят.
И никога да не се върна.
Чувстваше цялата неизбежност на състоянието, прилично на сън, което навярно щеше да го задържи в своя капан.
Из цялата си Империя създавам специфично сънно състояние. В този сън се раждат митове, появяват се нови посоки и нови движения. Нови… Нови… Нови… Нещата тръгват от моите собствени бленувания и измислици. Кой може да бъде по-чувствителен към тях от самия мен? Ловецът се е хванал в мрежата си.
Разбираше, че е попаднал в състояние, за което не е позната противоотрова — отминала, настояща или бъдеща. Огромното му тяло се разтърсваше от идващи една след друга тръпки в мрака на залата, където приемаше молителите.
На портала една амазонка от стражата на Говорещите с риби пошепна на друга:
— Дали нещо не измъчва нашия Бог?
Другарката й по оръжие отговори:
— Греховете на този свят са достатъчно голяма мъка за всеки.
Лито чу краткия им разговор и тихо заплака.
„Когато реших и се заех да водя човешкия род по моята Златна Пътека, обещах на всички урок, дето и костите им щяха да запомнят. Познавам един дълбоко вкоренен модел на поведение, който хората отричат с думите си, същевременно потвърждавайки го със своите дела. Те говорят, че търсят сигурност и спокойствие — състоянието, наричано от самите тях мир. И още неизрекли това, подготвят семената на безредието и насилието. Ако открият спокойната сигурност, те се чувстват неловко и се измъчват от нея. Колко досадна им се струва тя! Погледнете ги сега по-внимателно. Вижте какво правят, докато записвам настоящите думи. Ха-ха! Давам им продължаващо цели вечности наложено спокойствие, което не спира въпреки затрудненията и упорито действащото им усилие да избягат отново в хаоса. Повярвайте ми, споменът за Мира на Лито ще остане завинаги в тях. Така че ще продължат да търсят жадуваното, макар и след обстойна и продължителна подготовка.“
До голяма степен против волята си, на разсъмване Айдахо се озова близо до Сиона, за да бъде прехвърлен на „безопасно място“ с един от имперските орнитоптери. Машината се носеше бързо на изток към златната дъга на слънчевата светлина, издигнала се над ландшафта, насечен от правоъгълните отрязъци на огъналите в зеленина плантации.
Топтерът беше от големите, тъй като трябваше да побере бойна група от Говорещите с риби заедно с двамата гости. Пилотът капитан на взвода — много яка жена с лице, за което Айдахо бе готов да се закълне, че никога не се е усмихвало, се представи като Инмеир. Беше заела своето място непосредствено пред него. Две мускулести гвардейки от Говорещите с риби седнаха от двете й страни. Още петима стражи се намираха зад Айдахо и Сиона.
„Бог-Императора Лито нареди да те изведем от града — бе му съобщила Инмеир, когато пристигна в командния пункт под централния площад. — Необходимо е за твоята безопасност. Утре заран ще се върнем за Сайънок.“
Айдахо, уморен от нощните тревоги, почувства безполезността на всякакви аргументи, противоречащи на заповедите на „Самия Бог“. Външността на Инмеир говореше, че тя спокойно може да го помъкне, притиснала го дори само с една от силните си ръце. Поведе го в мразовитата нощ, покрита с балдахин от звезди, проблясващи като разхвърляни брилянти с ъгловатите си стенички на току-що разчупени кристали. Чак когато стигнаха до топтера и Айдахо разпозна очакващата го Сиона, той започна да се пита за целта на нощната разходка.
През нощта си бе дал сметка, че не всички насилия в Онн са по вина на организираната група на бунтовниците. А когато беше поискал да научи нещо за Сиона, Монео му съобщи: „Моята дъщеря се намира в безопасност на едно забутано място“, добавяйки в края на посланието: „Поверявам я на грижите ти.“