В топтера тя не се отзова на въпросите му. И в момента седеше мълчалива и навъсена до него. Напомни му за собствената му персона през онези ужасни първи дни, когато бе дал тържествен обет да отмъсти на харконите. Не преставаше да се пита каква беше причината за нейната рязкост и горчивина. Каква сила я движеше?
Без да знае защо, той се улови, че сравнява Сиона с Хви Нории. Оказа се доста трудно да се срещне с посланичката, но все пак съумя да го направи, независимо от настойчивите искания на Говорещите с риби да се посвети на други свои задължения.
Блага и деликатна, това беше първото, което помисли за Хви. Същността на действията и поведението й говореше за неизменна кротост и благоразумие — само по себе си огромна сила. Ясно долови тази сила, както и факта, че тя го привличаше.
Трябва по-често да я виждам.
Засега обаче бе принуден да се задоволи с навъсеното безмълвие на Сиона, седнала до него. Е, добре… На мълчанието може да се отговори с мълчание.
Той се загледа в променящия се под него пейзаж. Тук-там се забелязваха отрупаните светлини на села, постепенно угасващи с приближаването на слънчевата светлина. Пустинята Сарийър се простираше далече оттук, а видът на земята долу беше такъв, сякаш тя никога не бе изсъхвала.
Някои неща не се променят особено много. ’Те просто се вземат от едно място и се създават отново на друго.
Ландшафтът му напомни за пищните градини на Каладън и Айдахо се запита какво ли бе станало със зелената планета, на която атреидите бяха живели дълги поколения, преди да дойдат на Дюн. Под себе си различаваше както тесни пътища, така и по-широки артерии, свързващи пазарищни центрове, по които се движеха коли, теглени от шесткраки животни, подобни на коне. Монео му беше казал, че тези същества, създадени специално за потребностите на подобен релеф, са основният работен добитък не само тук, но и из цялата Империя.
„Население, което се движи, по-лесно подлежи на контрол.“ Думите на иконома отзвъннаха в паметта му, докато гледаше надолу. Пред топтера се появиха пасища и меко преливащи един в друг зелени хълми, насечени на неравномерни късове от черни каменни стени. Разпозна стада овце и няколко вида едър рогат добитък. Топтерът премина над тясна долина, все още потънала в мрак, и дълбочината на която едва се забелязваше тясна водна нишчица. Самотна светлинка и синята струйка на дим, издигащ се от сенките на долината, бяха единственото свидетелство за човешко присъствие.
Сиона внезапно се размърда и потупа пилотиращата по рамото, сочейки вдясно пред тях.
— Това там не е ли Гойгоа? — попита тя.
— Да.
Инмеир отговори, без да се обърне, а в издадения от нея неясен, почти размазан звук имаше някакво чувство, което Айдахо не можа веднага да определи.
— Мястото не е ли безопасно? — запита отново Сиона.
— Такова е.
Тя погледна към Айдахо и рече:
— Нареди й да ни остави в Гойгоа.
Без да знае защо се подчинява, голата каза:
— Остави ни там, Инмеир.
Когато амазонката се обърна, за да го погледне, чертите на лицето й, което той бе оприличил на безизразен правоъгълен блок, вече очевидно разкриваха присъствието на потискана емоция. Беше смръщила изтеглената си надолу уста. Една жилчица пулсираше в ъгъла на дясното й око.
— Нека не бъде Гойгоа, командире — изрече Говорещата с риби. — Има други, по-хубави…
— Посочи ли Бог-Императора къде да ни заведеш? — прекъсна я Сиона.
Инмеир не скри гнева си от нейната намеса и отговори, без да я погледне:
— Не, но той…
— Тогава ни свали в Гойгоа — нареди Айдахо.
Амазонката отново прехвърли вниманието си върху контролните прибори на топтера, а голата бе рязко запратен към Сиона, когато машината се наклони встрани при виража и пое към окръглена падинка посред зелените хълми.
Айдахо огледа над рамото на Инмеир мястото, където се насочваха. В самия център на падината се намираше село, построено от същите черни камъни, от които бяха и оградните стени. По склоновете над селото се виждаха овощни градини, както и други терасирани участъци, издигащи се стъпаловидно към малка седловина на билото, над която летяха ястреби, понесени сякаш от първите за деня въздушни течения.
Айдахо погледна Сиона и попита:
— Какво е това Гойгоа?
— Ще видиш.
Инмеир плавно, но настойчиво поведе машината надолу и след няколко кратки докосвания до повърхността я спря на равно тревно пространство в края на селото. Една от Говорещите с риби отвори вратата откъм командирската страна. Ноздрите на Айдахо веднага доловиха букет от остри миризми — смачкана трева, животински изпражнения и парлив пушек от огньове, върху които се приготвя храна. Той леко се плъзна извън топтера и погледна нагоре към селската улица, където излизащите от къщите хора вече се зазяпваха в посетителите. Видя как възрастна жена в дълга зелена дреха пошепна нещо на ухото на дете, а то веднага се обърна и хукна нагоре по улицата.