Тих звук от бягащи крака го откъсна от краткия размисъл. Той се обърна и видя дете на около осем години, тичащо към него от една от страничните улици. Босите му стъпала вдигаха малки гейзерчета прах, а отнякъде се разнесе вик на жена — глас, изпълнен с отчаяние, нейде нагоре по улицата. Малчуганът спря на около десет крачки и се вгледа в Айдахо с израз на гладно дете, ала в погледа му имаше сила, обезпокоителна сила. Макар и неясно, в детето присъстваше нещо добре познато — дръзка момчешка фигура с черна къдрава коса и с все още неоформени черти от лицето на мъжа, който то един ден щеше да бъде — високо разположени скули и вежди, изтеглени в права линия. Беше облечено в избеляла синя дреха, очевидно претърпяла въздействието на многобройни пранета, ала все пак бегло намекваща за облекло, изработено от превъзходна материя. Навярно — от памучна кордова тъкан, която не бе позволила никакво разнищване дори на протритите краища.
— Ти не си ми баща — изрече детето.
После рязко се завъртя обратно и побягна нагоре по улицата, за да се скрие зад ъгъла.
Айдахо се обърна и смръщено се загледа в Сиона, почти страхуващ се да зададе въпроса, който внезапно се бе появил в съзнанието му.
Това дете на предшественика ми ли беше!
Знаеше отговора, без да пита: познатите черти на лицето и генотипните белези казваха истината. Самият аз като дете. Осъзнаването на този факт го накара да изпита празнота, безизходица и безсилие. Каква всъщност е отговорността, която нося!
Сиона покри с две ръце лицето си и сведе рамене. Току-що случилото се не стана така, както тя си го бе представяла. Почувства се предадена от собствените си желания за отмъщение. Айдахо не беше просто гола — нещо далечно, незаслужаващо особено внимание. Бе усетила тялото му, отхвърлено към нея в топтера, а видя и белезите на чувства, изписани върху лицето му. Пък и това дете…
— Какво е станало с предшественика ми? — попита Айдахо. Гласът му беше глух, звучеше някак осъдително.
Тя свали ръце от лицето си. Видът на Дънкан изразяваше трудно прикриван гняв.
— Не знаем със сигурност — каза Сиона, — но един ден той влезе в Цитаделата и повече никой не го видя.
— Момчето беше негово дете, нали?
Тя кимна в знак на съгласие.
— Сигурна ли си, че сама не си го убила?
— Как… — неволно поклати глава, поразена от съмнението му и от стаената в него присъда.
— Заради това дете ли дойдохме тук?
Сиона неловко преглътна:
— Да.
— Какво се очаква да сторя заради него?
Тя сви рамене, усещайки се опетнена и виновна.
— Какво стана с майка му? — продължаваше с въпросите Айдахо.
— Живее с останалите малко по-нагоре на тази същата улица — Сиона посочи с глава в посоката, накъдето побягна момчето.
— Какви останали?
— Има по-голям син, а също и дъщеря… Би ли желал… Защото аз мога да уредя!
— Не! Момчето беше право. Не съм неговият баща.
— Прости ми, грешката е моя — прошепна Сиона. — Не биваше да го правя.
— Защо той е избрал точно това място? — попита Айдахо.
— Бащата? Твоят…
— Моят предшественик?
— Защото тук беше домът на Ирти и тя нямало как да си тръгне. Така казват хората.
— Ирти?… Тя ли е майката?
— Тя е съпругата според стария обичай, за който се говори в Устната История.
Айдахо огледа каменните фасади на сградите, ограждащи площада, прозорците със спуснати пердета, тесните врати.
— Значи, той е живял тук?
— Когато е могъл.
— Сиона, а как умря моят предшественик?
— Наистина не ми е известно… Червеят е убивал и други. Това поне знаем със сигурност!
— Защо си толкова сигурна?
Айдахо остро прикова поглед в лицето й. Не устоя на силата на този поглед и отмести очи.
— Нямам основания да се съмнявам в разказите на своите прадеди. Те са разхвърляни: тук някаква бележчица, там записка за нещо дочуто… Но аз им вярвам. Баща ми също им вярва!
— Монео не ми е казвал нищо по въпроса.
— Ето факт, който със сигурност може да се свърже с атреидите — кимна тя. — Ние сме предани и никой не е в състояние да го отрече. Държим на думата си.
Айдахо отвори уста, за да изрече нещо, но не издаде и звук. Разбира се! Сиона също бе атреидка. Самата мисъл го разтърси. Знаеше, но досега изглежда не го бе приел. Тя беше размирница, бунтарка, за чиито действия Лито явно предвиждаше наказателна мярка. Естествено границите на позволеното от него бяха доста размити, но Айдахо инстинктивно ги долавяше.