Лито знаеше причината за приближаването на Дънкан. Айдахо бе научил, че тлейлаксианците подготвят друг — следващ гола(*), сътворен по предварително зададена спецификация на Бог-Императора. Настоящият Дънкан се страхуваше от подмяна след шейсетгодишна служба. Всеки път нещо от този род поставяше началото на подривна дейност у поредицата от Дънкановци. Един пратеник на Сдружението бе посетил наскоро Лито със специална мисия, за да го предупреди, че иксианците са снабдили настоящия с лазестрел(*).
Той се подсмихна. Сдружението бе все така чувствително до крайност по отношение на всичко, което би могло да застраши оскъдното им снабдяване с подправката. Смразяваше ги мисълта, че Лито е последната свързваща брънка с пясъчните червеи, от които бяха събрани първоначалните запаси на Мелиндж.
Ако водата стане причина за моята смърт, никога вече няма да има подправка.
Тази бе причината за страха. Сдруженските историко-счетоводители уверяваха, че Лито е седнал върху най-големия склад на мелиндж във вселената. И това познание превръщаше Сдружението в почти надежден съюзник.
Докато чакаше, Лито изпълняваше упражненията за китката и пръста, които бяха част от наследството на „Бин Джезърит“. Гордееше се с ръцете си. Покрити със сивата ципа на пясъчните твари, техните дълги пръсти и противостоящите им палци му служеха като на нормално човешко същество. Почти безполезните плавници, които някога представляваха неговите крака и стъпала, сега бяха по-скоро неудобство, отколкото повод за срам. Той можеше да пълзи, да се претъркаля и да отхвърля тялото си с изненадваща бързина, но ако паднеше на плавниците, изпитваше силна болка.
Какво ли бавеше Дънкан?
Лито видя в представите си колебаещия се мъж, вперил поглед през прозореца към променливия хоризонт на Сарийър. Днес въздухът сякаш бе оживял от горещината. Преди да слезе в подземието, зърна мираж на югоизток. Огледалото от топлина сякаш се наклони и отрази над пясъчното пространство образа на група свободни от Музея, които бавно се клатушкаха покрай разкрития за демонстрация сийч(*), предназначен за туристите.
В криптата беше хладно, винаги хладно и със слабо осветление. Тунелните спици приличаха на тъмни дупки с постепенен низходящ и възходящ наклон, приспособени за движението на Царската кола. Някои се простираха отвъд фалшиви стени на цели километри; с иксиански инструменти бяха прокопани дълги галерии, предназначени единствено за него, представляващи и тайни пътища, и снабдителни тунели.
Докато размишляваше над предстоящия разговор, Лито почувства нарастваща нервност. Прецени я като интересно усещане, което би трябвало да го забавлява. Знаеше, че от известно време бе започнало да се засилва чувството му на привързаност към сегашния Дънкан. Все едно в главата му имаше голям съд, пълен с надежда, че мъжът ще оцелее след предстоящия разговор. Понякога и това се случваше. Вероятността Дънкан да се окаже смъртоносна заплаха бе наистина малка, но трябваше да бъде отчетена, след като съществуваше. Веднъж се бе опитал да обясни това състояние на нещата на един от по-раншните Дънкановци точно тук, в същата зала…
— Ще ти се стори странно, че аз, с притежаваната от мен мощ, мога да говоря за щастлива случайност — бе казал Лито.
Оня Дънкан гневно отговори:
— Ти никога не оставяш нищо на случая! Познавам те!
— Колко си наивен. Шансът е самото естество на нашия свят.
— Никакъв шанс! А зло. И ти си творецът на злото!