„Не трябва да й причиняваш никакво зло — бе наредил Бог-Императора. — Тя трябва да мине през изпитанието.“
Обърна се с гръб към Сиона.
— Не знаеш нищо със сигурност — недоволно рече той. — Оттук едно, оттам друго… Само слухове!
Сиона не възрази.
— И той е Атреидски! — добави Айдахо.
— Той е Червея! — почти извика Сиона, а отровата в гласа й едва ли не беше осезаема.
— Глупавата ти Устна История е само сбирщина стари слухове! — обвини я Айдахо. — Единствено глупец може да й повярва.
— Ти все още му имаш доверие — контрира тя. — Но това дълго няма да остане без промяна.
Айдахо се обърна и я погледна.
— Никога не си разговаряла с него!
— Правила съм го. Когато бях дете.
— Ти още си дете. А той е всички атреиди, които са били. Всички до един. Наистина е страшно, но аз познавах тези хора. Те бяха и мои приятели.
Сиона само поклати глава в знак на несъгласие.
Айдахо отново я загърби. Чувствата сякаш се бяха изцедили от него. Не долавяше никаква вътрешна опора. Без да иска, прекоси площада и тръгна нагоре по улицата, по която си бе отишло момчето. Сиона се затича и влезе в ритъма на стъпките му, но той не й обърна внимание.
Улицата беше тясна и оградена от каменни стени с едноетажна височина, а вратите на къщите, плътно затворени, бяха издърпани навътре под сводести рамки. Прозорците представляваха техен умален вариант. Дори пердетата се спускаха при преминаването му.
Айдахо спря на първата пресечка и погледна вдясно, накъдето бе продължило момчето. Две сивокоси жени с дълги черни поли и тъмнозелени блузи стояха на няколко крачки от него и шушукаха, доближили главите си. Млъкнаха, щом го забелязаха и го загледаха с нескрито любопитство. Той спокойно пресрещна настойчивия им поглед, след което се загледа в страничната улица. Беше празна.
Обърна се към жените и уверено мина покрай тях. Те се притиснаха още по-плътно една до друга, без да престанат да го наблюдават. Само за миг прехвърлиха вниманието си към спътничката му и сетне отново го насочиха върху голата. Сиона бързо ги отмина с леден израз на лицето си.
Това тъга ли е? — недоумяваше той. — А може би съжаление? Или любопитство?
Трудно му беше да отговори. По-голям интерес у него събуждаха вратите и прозорците, покрай които минаваха.
— Идвала ли си вече в Гойгоа? — попита Айдахо.
— Не — сподавено отвърна Сиона, сякаш се страхуваше от нещо.
Защо вървя по тази улица? — внезапно се запита той.
Но още докато си задаваше този въпрос, знаеше отговора.
Ирти… Що за жена би могла да доведе мен в Гойгоа?
Ъгълчето на едно перде вдясно се повдигна и Айдахо зърна лицето на хлапето от площада. Пердето бе отново спуснато, след което някой го дръпна широко встрани, за да се види стояща до прозореца жена. Айдахо спря своя ход и безмълвно се загледа в лицето й. Беше лице, познато на най-съкровените му въжделения — нежен овал с пронизителен поглед на черни очи, плътно очертана чувствена уста…
— Джесика — прошепна той.
— Какво казваш? — недочу Сиона.
Все още не беше в състояние да й отговори. Да, това бе лицето на Джесика, възкръснало от миналото, макар да мислеше, че е завинаги изчезнало; може би най-доброто обяснение щеше да даде някаква генетична лудория — майката на Муад’Диб, преоблечена в нова плът.
Жената дръпна отново пердето, оставяйки спомена за чертите на лицето си в паметта му, също като телевизионен послеобраз, за който обаче той бе сигурен, че нищо не може да отстрани. Беше по-възрастна от Джесика, споделила тогава с тях опасностите на Дюн — бръчици около устата и очите, малко по-пълно тяло…
С по-майчински вид — каза си Айдахо. И мислено добави: — Дали съм й споменавал някога на кого прилича?…
Сиона го дръпна за ръкава:
— Искаш ли да влезеш вътре и да се срещнеш с нея?
— Не. Сторих грешка.
Той се обърна, за да се върне обратно, когато вратата на къщата на Ирти внезапно се отвори широко. Отвътре излезе младеж и я хлопна след себе си, обръщайки се право към него.
Според Айдахо младежът бе на около шестнайсет и нищо не можеше да оспори бащинството — коса като каракулова вълна, твърдо очертан контур на лицето…
— Ти си новият — каза младокът с глас, започнал да навлиза в мъжката си тоналност.
— Да — кимна Айдахо, откривайки, че му е трудно да говори.
— Защо дойде?
— Идеята не беше моя — отвърна той и в същия миг разбра, че говори с по-голяма лекота, тъй като думите му бяха изпълнени с гняв към Сиона.