Младежът погледна към нея и рече:
— Съобщиха ни, че баща ми е мъртъв.
Тя потвърди с кимване.
Младият човек отново насочи вниманието си към Айдахо:
— Моля, вървете си и не се връщайте. Причиняваш болка на майка ми.
— Разбира се — отговори Дънкан. — Умолявам те да ме извиниш пред уважаемата госпожа Ирти за нечаканото посещение. Доведоха ме тук против волята ми.
— Кой те е довел?
— Говорещите с риби.
Младежът кимна с отсечено движение на главата си. После пак погледна към Сиона и рече:
— Винаги съм мислил, че вие, Говорещите с риби, сте подготвени да се отнасяте по-любезно със своите хора.
След това се обърна и влезе в къщата, затваряйки плътно вратата след себе си.
Айдахо пое обратно по изминатия вече път, като сграбчи ръката на Сиона, докато минаваше покрай нея. Тя залитна, но почти веднага влезе в ритъма на неговата бърза и широка крачка, без да забрави да освободи ръката си.
— Момчето помисли, че и аз съм от Говорещите с риби — каза тя.
— Разбира се. Приличаш на тях. — Той ядно я погледна. — Защо не ми каза, че и Ирти е била от Говорещите с риби?
— Приех го за незначителен факт.
— Аха.
— Така са се срещнали.
Стигнаха до пресечката с улицата, идваща от площада. Айдахо се обърна, оставяйки откритото празно пространство зад себе си, и пое с енергичен ход към края на селото, където то преливаше в зеленчукови и овощни градини. Току-що преживяното сътресение го бе извадило от действителността, а мислите му отскачаха ужасени от съвсем пресния спомен за него, сякаш то се бе оказало невъзможно за асимилиране.
Ниска стена препречваше пътя. Той я прекрачи и чу как Сиона стори същото. Дърветата около тях бяха потънали в цвят — бели цветове с оранжева средна част, където се трудеха тъмнокафяви насекоми. Въздухът бе изпълнен с жужене и цветен аромат, извикващ в съзнанието му джунглата от растящи на воля цветя на Каладън.
Той спря, когато стигна до билото на един от хълмите, обърна се и погледна надолу към правоъгълната подредба на Гойгоа. Покривите бяха плоски и черни.
Сиона седна на плътно избуялата трева и обгърна с ръце коленете си.
— Не стана така, както мислеше, нали? — попита Айдахо.
Жената поклати глава в знак на отрицание и той видя, че малко я дели от сълзите.
— Защо го мразиш толкова? — попита я.
— Не можем да се грижим сами за собствения си живот! Айдахо отново погледна към къщите под тях.
— Има ли много села като това?
— Пред теб е лицето на Империята на Червея!
— Какво му е лошото?
— Нищо, ако това искаш да чуеш.
— Да разбирам ли, че е единственото, позволено от него?
— Именно, още няколко града с пазарища… И Онн. Казвали са ми, че дори столиците на планетите не са повече от големи села.
— Питам отново: кое му е лошото?
— Един огромен затвор — нищо повече!
— Тогава го напусни.
— Къде? Как? Да не мислиш, че можем ей-така да се качим на някой кораб на Сдружението и да отидем другаде… където и да е?
Тя посочи надолу към Гойгоа, където малко встрани се виждаха топтера и Говорещите с риби, насядали на тревата недалече от него. И добави: — Нашите тъмничари няма да ни оставят да си тръгнем!
— Но те пътуват — възрази Айдахо. — Навсякъде, където пожелаят.
— Да, навсякъде, където ги изпрати Червея!
Сиона притисна лице към коленете си и попита приглушено:
— Как е било в по-старите времена?
— Различно, а нерядко и много опасно.
Той погледна към стените, ограждащи пасищата и градините, и продължи:
— Тук, на Дюн, не съществуваха дори въображаеми линии, определящи границите на собственост върху земята. Всичко беше във владение на атреидите.
— С изключение на свободните.
— Да. Но те знаеха докъде да се разпростират — от тази страна на някой укрепен склон или отвъд, където панът(*) белееше на фона на пясъка…
— И можеха да ходят, където поискат!
— С известни ограничения.
— Някои от нас бленуват за пустинята — каза тя.
— Имате си Сарийър.
Тя вдигна глава и го загледа втренчено:
— Това мъничко… нещо!
— Хиляда и петстотин на петстотин километра не е чак толкова малко.
Сиона се изправи с думите:
— Питал ли си Червея защо ни държи като в затвор?
— Мирът на Лито и Златната Пътека осигуряват нашето оцеляване. Това е, което той казва.
— А знаеш ли какво рече на баща ми? Дебнех ги, когато бях дете. И го чух.
— Какви бяха думите му?
— Че ни спестява повечето кризисни ситуации, за да ни ограничи в евентуалното придобиване на сила. Буквално отсече: „Хората са свикнали да бъдат държани дълго време в дадено състояние, дори ако то е много тежко, но сега истинското бедствие съм аз. Боговете също могат да се превръщат в бедствие и страдание.“ Дънкан, точно това каза тогава. Червея е като зла болест!