Айдахо не се усъмни във верността на цитираното, но самите думи го оставиха безучастен. Вместо това си помисли кой знае защо за Корино и получената заповед за унищожението му. Бедствие. Корино, наследник на род, който някога беше господар на цялата Империя, се оказа мекушав шишко на средна възраст, жаден само за власт и готов да съзаклятничи срещу подправка. Айдахо се бе разпоредил да бъде убит от една от Говорещите с риби, което стана повод за интензивна размяна на въпроси и отговори между него и Монео:
— Защо лично ти не го уби?
— Исках да видя как се справят амазонките ми.
— И какво мислиш за изпълнението?
— Много добро.
Но смъртта на Корино доведе до появата на усещане за нереалност у самия Айдахо. Някакво малко тлъсто човече, лежащо в локва от собствената си кръв — същинска сянка, неразличима от останалите сенки на нощта в улицата от пластокамък. Беше нещо, изтръгнато от действителността. Той си припомни думите на Муад’Диб: „Умът полага тази граница, наречена от самия него «реалност». А случайната условна рамка се отличава с тенденцията да бъде независима от доносите на вашите сетива.“ Каква ли реалност е привеждала в движение господаря Лито?
Погледна към Сиона, стояща на фона на овощните градини и зелените хълми на Гойгоа. После каза:
— Да слизаме към селото и да намерим квартирите си. Искам да съм сам.
— Говорещите с риби ще ни настанят на едно и също място.
— С тях ли?
— Не, само нас двамата. Причината е достатъчно прозрачна. Червея иска от мен да се размножавам с великия Дънкан Айдахо.
— Сам си избирам партньорките — изръмжа той.
— Сигурна съм, че някоя от Говорещите с риби ще бъде очарована от това — просъска Сиона.
После рязко му обърна гръб и заслиза по хълма. Айдахо се загледа в нея — стройно младо тяло, полюшващо се като клоните на овощните дървета, които играеха с вятъра.
— Не съм му жребец — тихо каза той. — Това е нещо, което Лито трябва да разбере.
„С отминаването на всеки следващ ден ставате по-нереални, по-чужди и по-далечни от това, което виждам в себе си. Аз съм единствената реалност и тъй като вие се различавате от мен, отчуждавате се и от действителността. Колкото по-необикновен изглеждам, толкова по-малко любопитство възбуждат онези, които ме боготворят. Религията потиска любознателността. Това, което правя, отнема от броя на богомолците. И така, в крайна сметка аз ще спра да върша каквото и да е, предоставяйки всичко на подплашените хора, които някой ден ще се окажат сами и ще бъдат принудени да действат за себе си.“
Шумът, различен от всичко познато, беше шум от тълпа в очакване, спускащ се надолу по дългия тунел, където Айдахо крачеше с маршова стъпка — нервни шепоти, максимално усилени в един звук, провлачване сякаш на великански крак и шум от движение на гигантска дреха. Както и миризмата — ухание на пот, примесено с полова възбуда и дъх на мляко.
Инмеир и останалите Говорещи с риби от придружаващия ескорт дойдоха с Айдахо в първия час след пукването на зората, спускайки се на площада в Онн, полегнал сред студени зелени сенки. Те отлетяха незабавно, след като го предадоха на друга група амазонки, а взводната началничка дори не направи опит да скрие силното си недоволство, тъй като бе длъжна да отведе Сиона в Цитаделата; което пък означаваше, че ще пропусне ритуалния празник на Сайънок.
Новият ескорт, разтърсван от принудително сдържано вълнение, го преведе на някакво място, разположено дълбоко под площада, което той не бе виждал отбелязано на нито една от проучваните от самия него карти. Да, това беше лабиринт: най-напред в една посока, после в друга — по коридори, достатъчно широки и високи за Царската кола. Айдахо изгуби ориентация и насочи мисълта си към изтеклата нощ.
Спалните помещения в Гойгоа — макар неголеми и спартански на вид, се оказаха удобни — по две походни легла в стая, наподобяваща кутия с варосани в бяло стени, с единствен прозорец и също тъй единствена врата. Стаите бяха подредени в коридора на сграда, обозначена като „Частен Пансион“.
Сиона се оказа права. Без да бъде попитан дали това му се нрави, Айдахо беше разпределен в едно помещение с нея, а Инмеир действаше така, сякаш всичко е предварително одобрено.
Когато влязоха и затвориха вратата, Сиона заяви:
— Ако ме докоснеш, ще се опитам да те убия.
Думите й бяха изречени с такава студена искреност, че той едва не се разсмя.