Лито дойде с Царската кола непосредствено зад него и вдигна една от ръцете си, покрити със сребриста кожа.
В същия миг огромната зала се изпълни с гръмотевичен вик:
— Сайънок! Сайънок!
Голата сякаш оглуша. Подобен звук сигурно ще се чуе из целия град — помисли той. — Освен ако не сме много дълбоко под земята.
— Невести мои! — изрече Лито. — Поздравявам ви с добре дошли на Сайънок!
Айдахо погледна към него и видя как тъмните му очи блестят, сякаш излъчваха сияние. Самият Бог-Император бе казал: „Тази проклета святост!“ Но въпреки това й се наслаждаваше.
Дали Монео е виждал някога такова сборище!
Да, странна беше тази мисъл, но той знаеше откъде бе тръгнала. Трябваше да има и други смъртни същества, с които би могъл да обсъди въпроса. Амазонките от охранителния конвой бяха споменали, че икономът е изпратен по „държавни дела“, подробности за които не са им известни. Чул тяхното обяснение, Айдахо успя да долови смисъла и на друг важен елемент от начина на управление на Лито. Силовите линии на властта изтичаха направо от Бог-Императора към неговите поданици, макар доста рядко да се кръстосваха. Това положение налагаше наличието на много и различни фактори, включително доверени слуги и служители, които могат да поемат отговорност за изпълнението на издадени заповеди без нито един въпрос.
„Малцина виждат Бог-Императора да върши вредни неща — бе казала веднъж Сиона. — Такива ли са били и атреидите, които си познавал преди?“
Айдахо гледаше към сякаш неизброимото количество от Говорещи с риби, докато тези мисли прелитаха през съзнанието му. Какво ласкателство, дори низкопоклонничество се четеше в очите им! И какво страхопочитание! Как ли го бе постигнал Лито? И защо?
— Възлюбени мои! — изрече Бог-Императора.
Гласът му отгърмя над вдигнатите нагоре глави, пренесен и до най-отдалечените кътчета с помощта на изкусно изработените иксиански усилватели, прикрити в Царската кола.
Пламналите от напрежение лица на жените изпълниха паметта на Айдахо с някогашното предупреждение на Лито: „Не ги предизвиквай, защото гневът им е смъртоносна заплаха!“
Да, на това място не можеше да не му се повярва. Само една негова дума щеше да е достатъчна те да разкъсат на парченца всеки посочен. Нямаше никакво съмнение по този въпрос. Щяха да го сторят! Почувства в самия себе си началото на промяна и преоценка на Говорещите с риби в качеството им на войскова сила. Личната заплаха не би ги спряла. Те служеха на Бога!
Царската кола изскърца леко, когато Лито изви нагоре челните пръстеновидни участъци на тялото си и повдигна глава.
— Вие сте крепителките на вярата! — изрече той. Присъстващите отговориха в един глас:
— Господарю, ние изпълняваме!
— В мен вие живеете безконечно! — продължи Лито.
— Ние сме вечността! — извикаха те.
— Обичам ви така, както не обичам другиго!
— Обичаме! — направо изпищяха те.
Айдахо потръпна.
— Предавам ви моя обичан Дънкан! — изрече Лито.
— Обичаме! — повториха те своя писък.
Този път голата затрепери с цялото си тяло. Почувства как всеки момент ще припадне от изблика на толкова много ласкателство. Искаше да избяга оттук и същевременно желаеше да остане, за да го приеме. Да, тази зала бе изпълнена с мощ. С цялата мощ на властта!
Лито каза с по-тих глас:
— Сменете Караула.
Жените сведоха глави — само с едно движение и без никакво колебание. Вдясно от Айдахо се появи нова редица от облечени в дълги бели рокли. Те влязоха в откритото пространство под перваза и Дънкан забеляза, че някои носят бебета и деца на не повече от една-две години.
Благодарение на беглото обяснение, което бе получил по-рано, той разбра, че това са жените, незабавно прекратяващи участието си в полковете на Говорещите с риби. Някои от тях щяха да станат жрици, а други да се посветят изцяло на майчинските задължения… Но нито една всъщност не напускаше службата си, посветена на Бог-Императора.
Докато гледаше децата, Айдахо не преставаше да мисли какъв отпечатък ще остави този спомен най-вече върху отрочетата от мъжки пол. Без съмнение те щяха да пренесат тайнството му през целия си живот, макар че самият спомен най-вероятно щеше да бъде загубен за съзнанието; но отсега нататък той винаги щеше да съществува като постоянно променящи се душевни отзвуци.